Балканските успехи в киното
Балканските филми в контекста на глобалната кинокултура

Киното на Балканите периодично провокира погледа на света към себе си. Сред най-ранно засвидетелстваните сериозни успехи, свързани с автори от региона, могат да се посочат двете последователни награди от Берлинале в началото на 60-те години – „Сребърна мечка“ за режисура на Никос Кундурос за Малката Афродита (1963 г., Гърция) и „Златна мечка“ за филма на Метин Ерксан – Сухо лято (1964 г., Турция). Разбира се, далеч по-шумни и впечатляващи са следващите европейски жестове на признание, най-вече отличията придобити от „фестивала на фестивалите“ в Кан, където през 1982 г. Йълмаз Гюней и Коста-Гаврáс си поделят „Златната палма“, съответно за Пътят (Турция) и Безследно изчезнал (САЩ). Безспорният балкански фаворит на Лазурния бряг, обаче, е Емир Кустурица, който единствен засега от полуострова може да се похвали, че принадлежи към клуба на притежателите на две „палми“ за Баща в командировка (1985 г., Югославия) и Ъндърграунд (1995 г., Югославия), макар че останалите трима носители на приза са не по-малко изявени майстори: Тео Ангелопулос, Кристиян Мунджиу и Нури Билге Джейлан.

Om Гергана Дончева

Анализът на фестивалното битие на кинопродукции от Югоизточна Европа е важно по няколко причини. Първо, фестивалът като институция притежава силата да открива нови таланти и художествени явления и с течение на времето да ги канонизира, превръщайки тези автори и филми в част от световното наследство на седмото изкуство. Второ, посредством съпоставянето им с други творби, най-ясно се вижда тяхното място и значимост в съществуващия глобален медиен контекст и трето, отчетливо могат да се откроят тенденциите на развитие или регрес.

Внимателното проучване на архивите на най-утвърдените и престижни кинофоруми на Стария континент – Кан, Венеция и Берлин – изненадващо разкриват устойчиво присъствие през годините на представители от Балканите, като се има предвид, че дори шансът за селекция в някоя от второстепенните фестивални програми, е съпроводен със свирепа конкуренция с кандидати за слава от цялото земно кълбо. В този смисъл, участието на регионални произведения, а още повече, тяхното номиниране в различни категории и особено официалното им награждаване, повдига въпроса доколко е вярно твърдението, че местните национални кинематографии по дефиниция са маргинални. В своята съвкупност те наистина са непознати за средностатистическия западен зрител, който не е изкушен от случващото се в областта на глобалното арткино, но това, което прави силно впечатление е, че международният интерес към балканските кинотворци обикновено е стимулиран от специфична геополитическа ситуация.

Кино и политика

Признанието за филмите на големите режисьори от Югоизточна Европа (и не само от тази географска част на света) много често е взаимосвързано с политическия контекст на техния фестивален  показ. Примерите са многобройни: Йълмаз Гюней и Нури Билге Джейлан получават най-високото филмово отличие в исторически периоди на остра конфронтация между управленския режим и интелектуалния елит в Турция; „Сребърните мечки“ на Живойн Павлович (Събуждането на плъховете, 1967 г.) и Душан Макавеев (Невинност без защита, 1968 г.), както и „Златната мечка“ на Желимир Жилник за Ранни работи през 1969 г., недвусмисленно илюстрират двойнствената роля на Берлинале през епохата на Студената война не просто да идентифицира качествени художествени произведения, но и да функционира (поради непосредствената си близост до страните от социалистическия лагер) като идеологически инструмент за популяризиране на западните ценности. Следователно, е напълно закономерно критичните гласове от могъщата югославска киношкола да намерят своя достоен прием на германския форум от онези години.

Mоже би най-показателните случаи, при които политическият дневен ред оказва директно влияние върху глобалната видимост на авторите от региона са „Златният лъв“ от Венеция на Милчо Манчевски за неговия дебют Преди дъжда (1994 г., Македония) и наградите от Кан на Емир Кустурица и Тео Ангелопулос през 1995 г. По това време войната в бивша Югославия е в разгара си и световното въображение е обсебено от неспирно циркулиращите медийни образи на етническите конфликти в разпадналата се федерация. Журито в Кан, председателствано от митичната актриса Жана Моро, се изправя пред трудната дилема на кого от двамата претенденти в „балканския дуел“ – Емир Кустурица или Тео Ангелопулос, да присъди „Златната палма“. Отсъжда в полза на босненския режисьор, с което той окончателно се налага сред водещите имена на европейското кино, въпреки че Погледът на Одисей на неговия гръцки съперник с нищо не отстъпва по качества. Ангелопулос трябва да се задоволи с Голямата награда и да почака до 1998 г., за да получи на свой ред най-желания фестивален приз за Вечност и един ден.
 

Румънската нова вълна и гръцката странна вълна

В десетилетията до края на ХХ в. в рамките на елитните кинофоруми може да се говори за международно легитимиране предимно на отделни местни кинотворци, които постепенно достигат до статута на auteurs и безапелационно са включени в кинопантеона на големите майстори. Тази тенденция в известна степен се запазва и към днешна дата, макар че се наблюдават и любопитни изключения: „румънската нова вълнá“ и „гръцката странна вълнá“.

Румънската кинематография не е лишена от успехи даже през най-тежките времена на прехода след 1989 г., когато филмовите индустрии в държавите от  някогашния Източен блок се сриват. През 90-те ветераните Дан Пица и Лучиан Пинтилие получават овации във Венеция и Кан, но все още нищо не предвещава появата на едно много талантливо младо поколение кинематографисти: Кристи Пую, Корнелиу Порумбою, Кристиян Мунджиу, Каталин Митулеску, Синиша Драган, Раду Мунтеан, Кристиян Немеску, което ще завоюва световна известност и ще се превърне в глобален фестивален феномен под названието „румънска нова вълнá“ след 2000 година. Филмите на тези творци изминават дълъг път, като поетапно „изкачват“ строгата йерархична стълбица първоначално на местните, после и на регионалните форуми, за да достигнат най-накрая до най-влиятелните фестивали, където ще бъдат забелязани.

На практика до кулминационната 2007 г., това художествено явление вече е разпознаваемо и в най-отдалечените кътчета на планетата. Нещо повече, бързо се превръща в своеобрана „фестивална мода“. Кристиян Мунджиу съвсем обективно и честно коментира своя забележителен пробив: „Ако бях представил своя филм в Кан през 2002 г., вероятността да получа „Златна палма“ клонеше към нула, но аз капитализирах интереса към румънското кино.“ Постепенното натрупване на признание и престиж създава благоприятна рецепционна среда, така че филмът Четири месеца, три седмици и два дни да се окаже неочакваният фаворит на брега на Френската ревиера. Понастоящем, „румънската нова вълнá“ и нейните представители вече принадлежат към елитарния кръг на каноничните автори, заслужено влезли в историята на киното.

В сравнение с румънските режисьори, чиито предпочитани теми са свързани тясно с контекста на близкото минало на тяхната родина, както и с последвалата епоха на посткомунизма, гръцките кинотворци, етикирани под названието „гръцка странна вълнá“, проявяват предпочитание към по-универсална проблематика, обръщат се към една максимално широка глобална публика и макар да не се възприемат като принадлежащи към конкретно артистично направление, т.е. не се подчиняват на категорично заявени колективни естетически принципи, споделят немалко характеристики, които дават основание на журналистите и изследователите да ги разглеждат в обща перспектива. Сред тези утвърдени вече автори бих искала специално да спомена Филипос Цицос, Панос Кутрас, Евтимос Филипу, Бабис Макриадис, Янис Економидис, Елина Псику, Александрос Авранас, Алексис Алексиу и Силас Цумеркас. Без никакво съмнение, обаче, двете най-ярки имена между тях са Йоргос Лантимос и Атина Рахил Цангари.
 

Балканската следа в съвременното артхаус кино

Звездата на Йоргос Лантимос изгрява по повод на неговия втори пълнометражен игрален филм Кучешки зъб (2009 г.), за който е удостоен с наградата в конкурсната  програма „Особен поглед“ (Кан). Появата на творбата съвпада със започналата по това време световна финансова криза, която рамкира и оцветява по специфичен начин доминиращата интерпретация на различните чуждестранни зрители. И независимо, че липсва каквато и да било връзка между икономическата ситуация и внезапния интерес към съвременната филмова гръцка индустрия, медийното присътвие на Гърция в новините очевидно подхранва силното любопитство към киноматографията на тази балканска страна. Само година по-късно, Атенберг (2010 г.) успешно поставя Атина Рахил Цангари във фокуса на внимание на ключовите фестивали заради провокативната ѝ оригиналност и умението ѝ да анализира в дълбочина човешките екзистенциални проблеми.

Това обещаващо начало предостави най-вече на Йоргос Лантимос изключителната възможност да се превърне в космополитен режисьор, който съзнателно избра да напусне границите на собствената си национална култура и да работи в подчертано международна среда. Последните му три филма: Омарът (2015 г.), Убийството на свещения елен (2017 г.) и Фаворитката (2018 г.) са заснети изцяло на английски език, включват участие на западноевропейски, американски и австралийски  артисти, а финансирането на тези продукции е реализирано въз основа на  продуктивната формула на копродукцията. Емблематичният пример с даровития гръцки автор ясно показва, че пътят към световната кариера в сферата на арткиното днес е пряко обвързван с намирането на по-универсални теми и визуалност, които да са в състояние за предизвикват емоционалната и интелектуална реакция на съвременните глобални зрители.