Вера Млечевска
Непознатият художник, познатата нужда от промяна

През 2021 г. се навършват 100 години от рождението на германския художник Йозеф Бойс – една от най-харизматичните и противоречиви личности в изкуството на 20-ти век. По случай юбилея Гьоте-институт ще се занимава с представата за Бойс тук, в България. Или как и доколко той е бил и е познат сред местните художници как идеите му за свобода, политика и нуждата от промяна резонират с българската художествена действителнст преди и след 1989-та.

По покана на Гьоте-институт Вера Млечевска ще курира изложба с исторически и нови произведения на български художници, които се занимават, интерпретират или оспорват едни от ключовите идеи на Бойс за пърформанс, социална скулптура, образованието и т.нар. „пластична теория“. Изложбата се реализира в партньорство с Националната галерия и ще бъде представена в началото на 2022 г. 

Om Вера Млечевска

Йозеф Бойс е не съвсем известна фигура за българската публика. В българското списание “Изкуство” от 1976 г. научаваме на последните на страници от бюлетина – “Хроники” за събития случващи се извън страната, за това че Бойс представлява Германия на Венецианското биенале. Известието – кратък текст 8 пункта е илюстрирано с малка черно-бяла снимка.
 
Според легитимното изкуство, формулирано от официалните културни институции в България няма място за такъв тип изяви, в които доминира формалният експеримент и езикът на авангардите. Така работата и идеите на Йозеф Бойс стават познати само за отделни български художници, които са имали възможност да пътуват извън страната и са имали сетива да оценят неговите търсения, много често в по-късен период, след активните му години.

Онова, което остава от неговата творческа дейност за незапознатия зрител, са странни обекти, излезли от употреба, предмети от бита и форми от малко отблъскващи на вид органични субстанции като мазнина, филц, пчелен мед. Понякога тези обекти са изложени под стъклото на витрина, според желанието на художника, защото нещата не присъстват в място със същите акустични или пространствени качества, каквито по време на живите му изпълнения. Бойс съставя собствен материален и символичен език.
 
Пърформансите се случват в кохерентна среда, изпълнена от звуци, филмови прожекции и реквизит, почти винаги състоящ се от мазнина, филц, мед (метал). Всичко е подчинено на някаква собствена дори наглед налудна логика на действието.

Йозеф Бойс буквално се стреми да изживява телесно и психологически своя опит дори и превъплащава себе си в своеобразна скулптура за часoве (The Chief, Галерия “Рене Блок” Берлин, 1964 г.). Пърформансът започва в 16 ч. следобяд. В една ярко осветена стая 5 х 8 метра на пода стои навита ролка от филц, дълга около 2.25 метра, в която е увит Йозеф Бойс – професор в академията по изкуства в Дюселдорф. На всеки край на ролката от филц е поставен по един мъртъв заек. Долният ляв ъгъл, успореден на лявата стена, е запълнен с линия от маргарин, дълга 167 см, както и левия ъгъл на стаята. Над всичко това от тавана виси сноп коса, непосредствено до увития Бойс лежи един меден прът също увит с филц, а отдясно на стаята се намира усилвател, който записва всичко случващо се в пространството. През нерегулярни интервали Бойс издава акустични съобщения и всевъзможни звуци. От втори касетофон се чува композиция от Ерик Андерсен и Хенинг Кристиансен. В съседното помещение на галерията хора идват, гледат, коментират и си отиват. В полунощ Бойс излиза от ролката филц и започва да разговаря с хора от публиката.
 
Както в този и в много други пърформанси Йозеф Бойс присъства, изпълнява, обяснява своите виждания за света, изкуството, природата неуморно, с часове или дни.

Бойс и Флуксус

Флуксус, както и самият Бойс възстановяват абсурдизма и свободата на изразните средства, отвоювани от дадаистите, почти напълно изоставени в изкуството след Втората световна война. Флуксус движението се обръща отново към чистата интуиция, несмущавана от жанрови и изразни ограничения. Тези артисти се стремят да уловят вълните на свободно протичащ поток, пулсации на човешките изживявания, които превеждат в образи, звук, светлина, текст, действия на съзидание и разрушение споделени с публика. Живото изпълнение не залага на режисура и структурирано зададен план. По-често пърформансите са “скицирани” от някои действия, но случващото се пред публика се ръководи от импровизацията, когато елементът на изненада, на изцеляващо полудяване, дори на присмех или възторг насищат спектакъла.
 
Бойс от своя страна канализира тази енергия на живото изпълнение в собствените си интереси и търсения. От ранните му години като художник той черпи вдъхновение от скандинавската митология, символиката на животинския свят и различни природни процеси. Бойс вижда аналогия между трансформация като преобразуването от флуидно и органично към твърдо и кристално, от интуитивно към рационално, от ефимерно и краткотрайно към нещо солидно и постоянно.

Митът Бойс

Йозеф Бойс не се стреми към създаването на обект, картина или ситуация или поне не това е крайната цел. В неговите пърформанси времето е наситено от настоящия момент, в едно по-интензивно преживяване, близко до ритуал.
 
Именно това живо изпълнение и присъствие на артиста е нещото, което изложбеният дисплей не винаги може да компенсира, нито за българския художник от 80-те, нито за мен.
 
Лично аз се срещнах сравнително късно с творчеството и история на художника, когато иконата Бойс беше вече наполовина снета от пиедестала. Научих, че авторът на една неразбираема за мен инсталация от впряг дървени шейни и линейка е съчинил елементи от своята биография. Като войник от армията на Третия Райх, той е спасен от други германски войници, а не от татари, както го представя неговият разказ в опит да си съчини опрощение за своята съпрочастност към режима. През 90-те паднаха много стени, много авторитети бяха развенчани, а фундаменти, смятани за солидни, бяха разклатени. Йозеф Бойс нямаше как да остане встрани и неговите волни и неволни грешки да му бъдат спестени. Но пък е редно да споменем, че той е един от хората, които се обявяват срещу Берлинската стена и той прави това с ирония, като предлага стената да бъде надградена с 5 см. Бойс е провокиран от крайно консервативната реакция спрямо един Флуксус пърформанс, случил се на 20 юни 1964 [1] в Ааахен. Пърформансът е приет враждебно от присъстващи студенти, които са твърдо решени да саботират събитието. Един от тях нанася удар на Бойс. Малцина биха имали куража да говорят след случилото се пред публиката, a разговорът да продължи до 2 ч. сутринта, както той прави.
 
След случилото се Бойс задава следните въпроси: “Колко всеки един от нас има принос тази стена да е възможна и продължава да съдейства за това? Всеки ли е заинтересован от падането на тази стена?”
 
Удивителното при Бойс е, че той се опитва да сближи полярностите, но често попада между тях. Само няколко години след пърформанса в Аахен, през 1967 г. в галерия “Рене Блок” в Берлин той е обвинен за твърде консервативен от крайно леви студенти и изложбата му e вандализирана от тях.
 
Макар, че е част от Флуксус, чиято философия се основава на колективно и надличностно творчество, Бойс несъмнено изпъква със своя статус на художник суперзвезда и характерен почерк на поведение: шапка, дълго кожено палто и постоянно следващи го верни поклонници-студенти. В действителност Йозеф Бойс е отдаден на академията и студентите, но изгубва своята позиция, тъкмо заради ултимативното му искане всеки желаещ студент да бъде приет. От днешна гледна точка неговите идеи за нови форма на образование, за необходимостта от комплексни познания в различни сфери на науката и човешкия опит, намират реализация в много съвременни експериментални образователни програми.
 
Бойс осъзнава енергията отвъд понятието за физично явление и схваща разширено като енергия като трансформативен процес, който протича в хората и между хората. Тази идея кристализира в неговата концепция за социална скулптура и мотивира неговото ефективно включване в политиката. Проекцията за дълготраен трансформативен процес формира и най-амбициозния му проект, който е все още жив – посаждането на 7000 дъба. Този гигантски жест днес ни напомня за растящия ни кредитен дълг към природата.

Бойс в България

Йозеф Бойс няма как да е бил пример на подражание за българската сцена. Идеите, които той е търсел, са били разпознати и уловени в България, едва когато атмосферата е била подходяща за тях. За много от българските художници Йозеф Бойс е по-скоро потвърждението, че свободата в изкуството не е оградена с бодлива тел. Пърформансът като изкуство навлезе чрез идеите на Флуксус, а във възникването на много артистични групи през 80-те и 90-те, които гравитират около общи идеи, може да бъде разпознат като колективния дух на Флуксус.
 
В българското изкуство навлязоха свободно чисто формалният експеримент, символиката, търсена в органичните и неорганични материи, арт шаманизмът, осъзнаването на природата като ценност, политическата ангажираност на художниците – всичко това през късните 80-те, когато Йозеф Бойс вече беше история. Не може да не направим някои волни и неволни асоциации с търсенията на Бойс и арт шаманизма, обръщането към атавистични символи от българската фолклорна митология като змейове и дракони, които се преродиха в нови неконвенцинални форми в средата на 80-те (Цветан Кръстев, Веселин Димов, Орлин Дворянов, Ива Владимирова и Стефан Зарков и др.). Митичните същества “донесоха” мащаб и опит да се овладее природното пространство чрез свободни скулптурни форми.
 
Почти по същото време слама, кал и природни нетрайни материали навлязоха в галериите (Станислав Памукчиев, Правдолюб Иванов, Кирил Прашков, Сашо Стоицов, група Ръб и др.). Процесът като творчески принцип вдъхнови създаването на цял един фестивал - София Ъндърграунд и по-късно фестивала “Процес пространство” в Балчик от 90-те, а ритуалистичните пърформанси и пряката връзка с Флуксус бяха част от пътя на художници като Орлин Дворянов и Добрин Пейчев, Дойчин Русев. Още в 1988 г. той и Добрин Пейчев изведоха изкуството на улицата със своята акция “Сито на светлината” , за да се срещнат директно с публиката след като години наред постоянно са опъвали границите на представяне, правене и съществуване на изкуството извън публичната видимост.
 
И накрая в духа на Бойс българските художници ясно дадоха израз на социалните трансформации, случващи се в България от късните 80-те и началото на 90-те години, когато това беше ясно осъзнато и наложително. Изкуството в тези години изразява все по-ясно катализиращата нужда от кардинална промяна и препятствията пред нея.
 
Акцията “Хамелеон” на група Градът, Падане на чл. Първи на Любен Фарзулев, “Живарник” на Сашо Стоицов, акцията “Слънчогледи” на Цветан Кръстев, “Изгаряне на документи” на Албена Михайлова, Top secret на Недко Солаков, екологичното движение в Русе подкрепено от художниците, “Бум в енергетиката на Сашо Стоицов” са ярки примери за стремежа към социална трансформация.
 
Търсенето на формални аналогии с една и друга културна среда по-скоро би ни разсеяло от това да схващаме изкуството като израз на нуждата от промяна, осъзната от художниците.

[1] Датата е приета символично, тъй като на този ден през 1944 г. е организиран неуспешен преврат срещу Хитлер.