София
Георги Господинов, писател

Om Георги Господинов

Следобед, разбира се. Следобедът на света. Конкретно и символично в същото време. Винаги съм обичал следобедите, но този е по-различен. Три следобед е. Казват, че това е часът на Христовата смърт, наричат го болестта на манастирите, една особена тъга, ацедия. Минутите са безкрайни, светът е замрял, някъде бръмчи муха, нищо не се случва, нищо не става. Освен смъртта. Има една късна картина на стария Едвард Мунк - „Между часовника и леглото“. Ние сме между компютъра, прозореца и дивана.

Всичко това ме завари в Берлин, Груневалд. Малко преди да завърша престоя си във Wissenschaftskolleg. Слава Богу, жена ми и дъщеря ми са с мен. Библиотеката ми остана в София и страшно ми липсва усещането, че мога да извадя която искам книга оттам, да потъна в лабиринта й, да я върна обратно, да взема друга. След всичко това книгите ще се окажат първото и последно убежище.

Много е важно какви ще излезем от тази криза, колко съхранени като човеци ще напуснем пещерите на своите стаи. Оцеляването е само първата брънка от веригата, първото изпитание, след него чакат още. Има два сценария – единият е след цялото това изолиране да се отприщи дълго таена агресия, счупване на човешкото, преминаване на граници, гняв, нов егоцентризъм или непомерна тъга и безразличие… Вторият е да се развие нов усет за изгубения свят, съпричастност и емпатия, нова чувствителност към другия и повече разум за това без кое можем и без кое – не. Как ще се променят ритуалите на близост между нас? Как ще се докосваме, прегръщаме, сближаваме отново. Ще има дълъг път на вървене, сантиметър по сантиметър, между собствените ни тела. Най-оптимистичната ми представа за света после? Отново е следобед, излезли сме на слънце на една поляна, поляната на света, четем, пием бира, хапваме нещо, наблизо някакви деца ритат топка, тя изведнъж тупва до нас и ние им я подаваме обратно, смеейки се.

Това, което ми дава надежда, е, че изкуството, книгите, картините, музиката свидетелстват – имало е и преди такива времена, но те са отминавали и човекът е оцелял. Надявам се, че науката и цялото натрупано знание и култура се мобилизират в такава ситуация и минават на друг етап. Вярвам, че човекът е жилаво и способно да се учи същество. Може би най-сетне ще започне да проумява, че не е всесилен, а е част от живота, от цялата тази сложна и светла мрежа на живота. Ни повече, ни по-малко. И това всъщност е по-важно. И то в известен смисъл е всичко. Част от живота сме.