Фотография
Задочна среща с Шарлоте Шмиц
Застигайки България и Европа, коронавирус епидемията засегна и нашата културна програма, която в тези седмици и месеци, трябваше да ви срещне с редица интересни личности и теми от сферата на изкуството. Макар и затворени вкъщи, все още имаме възможност да ви запознаем с тях и да говорим за изкуство. Затова тук ще ви срещаме с кураторите и артистите, с които работим – засега само дигитално, а, надяваме се, в най-скоро време и на живо.
Сега ви предлагаме среща с фотографката Шарлоте Шмиц, чиято изложба „La Puente“, трябваше да се открие на 18 март в галерията на Гьоте-институт. Партньори са галерия „Синтезис“ в София и фестивалът FotoEvidence. При първа възможност ще ви информираме за новите дати на изложбата.
Om Стефка Цанева, Гьоте-институт България
Точно в този момент трябваше при нас, в галерията на Гьоте-институт, да бъде Вашата изложба „La Puente“. За съжаление трябваше да я изместим заради коронавируса, но нека да разкажем на нашите читатели за нея. Как започна всичко?
За първи път чух за „La Puente“, когато бях на училищен обмен в Южен Еквадор като 18-годишна. Един ден пътувахме с колата и на излизане от града изведнъж попаднахме в голямо задръстване. Попитах приятелите си каква е причината, а те се засмяха и ми отговориха: „Това е нашият публичен дом, най-големият в провинцията“. От този момент нататък исках да науча повече за света на тези жени. И така малко по-късно започнах да ги интервюирам и заснемам. Самите снимки възникнаха в сътрудничество с тях. Те сами избираха позата, в която да застанат, а по-късно изрисуваха снимките с лак за нокти. В началото лакът имаше за цел да скрие тяхната самоличност, впоследствие обаче се разви в своеобразно творческо средство.
Защо точно с полароид?
Работата с полароидна камера създава момент на интимност между фотографа и човека пред обектива, защото поначало тя е с перформативен характер. Полароидът е медията, която ми позволява да работя с хората в настоящето, като те стават активни участници, които сами създават или променят своя образ и могат да разкажат собствената си история. Полароидната фотография създава и доверие, което е особено важно на места, където снимането обикновено е забранено, какъвто е и случаят с „La Puente“. Всеки път молех жените да ми дават снимките само ако за тях е напълно наред да ги взема и да ги включа в проекта си.
Особено вълнуващ намирам партиципативния елемент във Вашия проект. Жените не са обективизирани, не са просто „обект“ на Вашата фотография, а съавторки.
Точно поради тази причина залагам на партипицативната фотография. Тя е основополагащ подход в моята артистична дейност, понеже премахва всякаква форма на неравнопоставеност, която възниква във фотографския процес, и така позволява едно по-дълбоко и комплексно разбиране от страна на въвлечените в проекта. За мен е важно да поставям социални въпроси в обществения дебат, разкривайки нови гледни точки и привличайки вниманието към тях, с надеждата, че ще заинтригувам по-широк кръг от хора. Тези нови перспективи за мен възникват именно когато работя заедно с хората.
Каква роля играе феминизмът във Вашата работа?
Мнозинството секс работници по света са жени, а повечето артистични и фотографски проекти на тази тема са от автори мъже. Тези творби често не успяват да представят жените така, както те биха искали да бъдат видяни, и с това допринасят дългосрочно за неравнопоставеността във възприятието на секс работничките и жените. „La Puente“ представлява една нова гледна точка към тази изпълнена с клишета тема и дава възможност за един по-дълбок личeн допир до всеки отделен индивид, който успява да разкаже собствената си история и да се отърси от съществуващите стереотипи.
Колко дълго работихте с жените? Кои бяха най-големите предизвикателства?
Работих по този проект между 2016 и 2018 г. и бях неколкократно за по няколко месеца в Мачала, Еквадор. През 2019 г. завърших фотокнигата, която беше публикувана в края на годината. Всъщност не съм имала кой знае какви големи предизвикателства, защото познавам Мачала отлично, владея свободно испански и влизам лесно в контакт с хората. Всичко това ми помогна да получа бързо достъп до „La Puente“ и жените там.
А каква е ситуацията с жените (както при фотографираните, така и при
фотографиращите) в документалната фотография?
В основата на моята работа лежи желанието да променя факта, че жените са или недостатъчно репрезентирани, или погрешно представяни в света на изкуството. Смятам, че подобна промяна е необходима във всички негови форми. Голяма част от моите работи се опитват да подтикнат към размишление върху образа на жената в обществото ни. В професионален план също често се сблъсквам с неравнопоставеност. Такава има дори и при големи фестивали и изложби, в чиято програма се наблюдава дълбок дисбаланс между половете. И не само това – най-обезпокоителен е фактът, че липсва разнообразие. Но виждам, или поне се надявам, че нещата бавно се променят.
В този ред на мисли защо наградата FotoEvidence Award W е толкова важна?
Защото дава на жените възможност да издадат книга и така създава една много важна платформа за тях. Ако погледнем данните на големите издателства, за съжаление ще видим, че мнозинството автори са мъже. Което ще рече, че ние, жените, поначало имаме по-ограничени възможности да издаваме книгите си. В същия ден, в който получих известие от Светлана (Бахчеванова), че моята работа е наградена, вече бях изпратила гласово съобщение на Магали, една от жените в La Puente, че не знам как ще финансирам книгата. И наистина не знам как и дали изобщо щях да я публикувам, ако не беше наградата на FotoEvidence.
В работите Ви Вие се занимавате с политически теми и различни култури. Как подхождате, когато сте в нова и непозната среда? Как се доближавате до културата, до хората и техните проблеми?
Всички мои работи имат връзка с личния ми живот. Досега никога не съм започвала нова творба на място, където преди това не съм живяла или не говоря езика. Разбира се, фотографията може да помогне да се ориентираш в нова култура или в политическия контекст. В Истанбул например, където живях няколко години, започнах да ходя на гости на съседките си и да ги заснемам. Така неусетно научих турски и успях да опозная отблизо турската култура. Когато се срещам с нови хора и се сблъсквам с нови обстоятелства, съм винаги себе си. С много от хората, които снимам, ставаме приятели и те стават част от моя живот.
Друг Ваш проект, който намирам за изключително интересен, е „Take me to Jermany“. От 2015 г. насам темата за миграцията и бежанците е изключително актуална и многобройни фотографи и худоджници се занимават с нея. Но за разлика от други проекти имам чувството, че тук наистина се чува гласът на хората и че те имат властта над собствения си разказ. Разкажете ни повече за този проект.
Именно това беше и моят подход. Много от приятелите ми в Истанбул са родом от Сирия и Ирак. Освен това в града живеят много бежанци и по време на престоя ми там успях да почувствам гражданската война в Сирия и проблемите в други конфликтни райони много по-близо до мен. Проектът възникна между 2015 и 2016 г., когато много от моите познати предприеха опасното пътуване през Средиземно море. Масмедиите често подсилват един стереотипен образ на бежанците, което според мен е много опасно. Партиципативният метод дава възможност на хората да разкажат своята собствена история. Затова ги помолих да напишат своите мисли върху собствената си полароидна снимка и така стана една нюансирана работа, която позволява по-дълбоко и многопластово разбиране за човека.
Кои са темите, които Ви вълнуват в момента или по които тепърва ще работите?
В момента се концентрирам основно върху темите миграция, правата на жените и сексуалност. В началото на тази година бях в Мачала, за да покажа книгата си на жените в La Puente, което беше особено вълнуващо. Заснех реакциите им и за в бъдеще бих искала да обработя този материал. Освен това започнах голям проект на тема миграция на островите Галапагос, където се надявам отново да отида в края на годината, стига да е възможно да се пътува.
Какво е бъдещето на документалната фотография с оглед на развитието на настоящата ситуация?
С оглед на настоящата ситуацията вследствие на пандемията, всички документални фотографи са сериозно засегнати. Не можем да пътуваме, повечето от нас не могат да напуснат дори собствените си къщи, всички поръчки пропаднаха, фестивали и изложби са отменени – всеки източник на доходи изчезна. В тези времена на малко места по света има финансова подкрепа за творците на свободна практика. Сега ще се отворят нови възможности за разказване на истории, може би самите ние ще се превърнем в главни герои в собствените си истории.
Заедно с Хана Юн започнах нов колективен фотографски проект – WP – the journal, който свързва над 350 професионални фотографки по цял свят, които документират живота си по време на пандемията. Този проект ни сближава, дава ни поле за креативност и поддържа духа ни в добра форма. Стартът на проекта е тази седмица и в следващите дни ще представим в Инстаграм (@wpthejournal) всички участнички на групи от по 8-10 човека. В това начинание ни помагат моите колежки Флор Орпианеси и Мари Харлиб от Friendzone.Studio.
Много се вълнувам как ще се развие проектът. Подобно нещо не е осъществявано досега в областта на документалната фотография – най-често фотографите работят самостоятелно, а в случая става дума за колективен проект с над 350 участнички. Това само по себе си дава един уникален, личен и разнообразен поглед към настоящата пандемия.
-
-
-
-
-
-
-
