Разговор с Виктория Драганова
Задочна среща с Виктория Драганова
Застигайки България и Европа, коронавирус епидемията засегна и нашата културна програма, която в тези седмици и месеци, трябваше да ви срещне с редица интересни личности и теми от сферата на изкуството. Макар и затворени вкъщи, все още имаме възможност да ви запознаем с тях и да говорим за изкуство. Затова тук ще ви срещаме с кураторите и артистите, с които работим – засега само дигитално, а, надяваме се, в най-скоро време и на живо.
С куратора Виктория Драганова разговаряме за арт сцената във Франкфурт и какви са предизвикателствата пред независимите пространства за изкуство и култура по време на криза.
Om Стефка Цанева
При нормални обстоятелства по това време трябваше вече да подготяме нашата съвместна изложба, която представя млади автори от Франкфурт и която ти курираш. За жалост плановете ни се промениха, но това не пречи да започнем отсега темата. Ти от години живееш и работиш между София и Франкфурт. Разкажи ни повече за арт сцената там – с какво се отличава (ако изобщо се отличава) от тази в други градове в Германия?
Франкфурт и София са двата свята, които от години насам обитавам, и то едновременно, а в кураторската ми практика те се появяват като две различни логики, от чието съпоставяне добивам усет за всъщност функциониращите неща. И докато София продължава да е емоционална, уязвима и политична, Франкфурт се е превърнал в призрачното лице на глобалния капитализъм. Огледалните, непрозрачни фасади на банките са онези на спекулативния финансов апарат, който чрез алгоритмите си все повече превзема въображението ни, но най-вече онова, което смятаме за възможно да изискваме за един по-добър живот. Затова и не е изнанадващо, че в града се помещават едни от най-силните институции за изкуство като ММК, Städelmuseum, Schirn Kunsthalle, Museum fuer Angewandte Kunst, Kunstverein Frankfurt – захранвани от този капитал, но и задаващи критична позиция спрямо него. В града е и Städelschule, една от най-респектираните арт училища – заради международността си, нетрадиционноста в стиловете, обвързванeто на изкуството с пазар и политика, със силен афинитет към теория и философия. Вглеждайки се в публиката, във Франкфурт проличава една активна общественост, която е по-консервативна във вкуса си, но пък политически либерална – по това градът си прилича с Kьолн, Дюселдорф и Хамбург, но и се различава от Берлин, в който социалните движение и процеси са много по-прогресивни, колективни и отнасящи се към глобални проблеми.
До какви нови открития, било то на конкретни автори, тенденции или идеи, те доведе работата ти по проекта?
Първоначалното задание гласеше да представя младата сцена на Франкфурт, което е и изключително трудно, тъй като един малък проект едва ли може да пресъздаде многообразието. Вместо това реших да изследвам нещо, което винаги ме е впечатлявало в хибридния образователен метод в Städelschule: известно е, че училището залага по-скоро на индивидуалността, отколкото на доктрини. Освен това вместо да обучава в технически умения, то насърчава знание, създадено през свързаността ти с другите, колективно – там мензата от години е сърцето на училището. Затова поканих артистите Kristina Lovaas, So Yeon Kim, Руди Нинов и Min Ahn, в момента учещи в училището, да изработим проект, като започнем отдалеч, така че той всъщност да пресъздаде една среща, заредена с различни идейни пластове, психология и очаквания. Кураторската ми практика цели да осъществи точно това: срещи, в които централна роля имат поетиката, резонанса и най-вече грижата и отношението както към себе си, така и към другите в групата, към институцията и към публиката. От тези срещи, било то изложби, кураторски училища или институционални мрежи, се поражда една колективност с тяло, мечти и въздействие. И това, че този проект ще се осъществи по-късно от планираното, с нищо не пречи на първоначалната идея – той само ще добие повече история и смисъл.
Какви са или могат да бъдат паралелите между Франкфурт и София, що се отнася до съвременно изкуство?
Въпросът е интересен, защото обикновено мислим какво лиспва тук спрямо какво има навсякъде другаде. Ето няколко прилики: и двата града по свой начин са в периферията – Франкфурт спрямо Берлин, София спрямо Европа. Затова и на двете места се появяват силни структури, които имат тенденцията да прерастват в монополи, задушаващи новото и различното. И двата града са скъпи по отношение на наеми, затова и възможността за по-големи галерии и студиа е ограничена. Освен това и в двата града галерийната и колекционерската сцена не е достъчно отворена и експериментална, за да заложи на съвременното изкуство. Относно силните страни бих добавила, че докато Франкфурт има стабилно публично финансиране за култура, което го прави конкурентен в международен план, то София има една изключително разнообразна и политична независима сцена – ако тя бъде поне малко структурно подкрепена от държавата, ще надминем по динамичност много други европейски градове. От Франкфурт преди всичко могат да се поучат публичните ни институции: от това как се активират средства, от ангажимента към публиката, от инвестицията едновременно в блокбъстъри и в изложби с комплексно съдържание – и най-вече от това как да активираме обществото да обича своите институции и да ги подкрепя по всякакъв начин.
Имаш вече сериозно установени професионални контакти с важни институции като например музея Щедел и кураторската програма на университета Гьоте и Щедел шуле. Разкажи ни повече за този опит и практиките, които се опитват да представяш и прилагаш в и в България с твои проекти като например Кураторското училище на Swimming Pool.
Въпросът е за големите институции, с които съм работила, но всъщност винаги са ме привличали микоорганизациите – заради тяхната лична ангажираност, сетивност и въображение, и заради риска, който поемат. Затова и уча най-вече от колеги, движещи подобни органиации, с които сме като един „влюбен октопод“, ако мога да ни опиша с думите на кураторката Чуз Мартинез - много сме, различни сме, но заедно. Около това се въртят и образователнaта програма на Swimming Pool – опитваме се да създаваме възможности за обмен между подобни организции и колективи и инфраструктура, която да ни позволи да растем заедно, без да губим близостта до различните контексти, в които се движим. Иначе, в големите институции можеш да научиш колко е трудно оцеляването във все по-дивия и безметежно богат свят на флип арт инвеститори и частни колекции с тотално различни интереси от обществения.
Ти си основателка на независимото пространство Swimming Pool и имаше редица инициативи за обмен с други подобни пространства в цяла Европа. Какви са най-сериозните предизвикателства за независимите пространства по време на кризата? Има ли интересни иновативни дигитални проекти и инициативи, които би определила като добри практики?
С много от колегите ми в независимия културен сектор се озовахме на първа линия – обединихме се и започнахме да изискваме дългосрочна социална и структурна подкрепа от държавата. Други мои колеги в Европа шият маски, изнасят концерти пред домовете на възрастни хора в изолация, курират изложби по балконите, като същевременно отстояват на тласъка към постоянна продуктивност и безвъзмезден труд, сега прехвърлила се в дигиталното поле. Трябва да призная, че в момента малко ме вълнуват абстрактни мисли за живота, излияния за вечността на изкуството или визионерската роля на художника или пък идеализиране на ситуацията – има нещо арогантно в това. Започвам да чета там, където става въпрос за преобръщане на съществуващата парадигма и реална помощ за колеги и организации.
Ти си и едно от много активните лица в дебата за това как българското Министерство на културата може и трябва да подкрепи независимата сцена. Кои са необходимите и важни мерки специално когато става дума за независими пространства за изкуство и култура?
Това, което обсъждаме с Владия Михайлова като представители на Инициатива Визуални изкуства, но и в разширен състав в работните групи към Министерството, е изработването на дългосрочен план за структурна подкрепа за независимия културен сектор, към който спадат и пространства за изкуство като Swimming Pool. За първи път имаме успехи в тази посока и това е важно поради няколко причини – за да бъдем все по-устойчиви, по-конкурентни и по-разностранни, като същвременно успешно преградим пътя за монополи, частни интереси в публичното поле или пък култура единствено за масова публика. За мен лично е основно да мислим проблемите мрежово и наднационално. Затова и сътрудничествата са централни в програмата на Swimming Pool – между колективи и малки организации, но и с институции от цяла Европа. В от нас инициираните структури имаме шанса да създаваме активно общество, при това с разбиране за различията – изкуството е сетивно за сложностите и противоположностите, за неизказаните копнежи, несъщестуващите езици и забравените истории. Нека всички ние, малки и големи институции, следваме логиката на изкуството и бъдем радикално поетични: да активираме различията през общия хоризонт на грижа в общността. Нека това бъде единна политика за всички организации, било то микропроекти или малки организации, частни галерии или държавни музеи, за да обособим една споделена екосистема. Звучи идеалистично, но това е нещо, което научих в Германия – има смисъл да сме идеалисти, за да очертаваме общи хоризонти, да мечтаем заедно и да сме политични заедно.
