Тълмачи
„Всеки текст е свят сам по себе си“
Новата ни рубрика Тълмачи си поставя за цел да разгледа преводаческата дейност задълбочено и от първо лице – в поредица от интервюта ще разговаряме с преводачи от български и немски език за особеностите на художествения превод, за литература и за професията на преводача в наши дни. Тук ще ви срещаме с преводачи от България и немскоезичните страни в опит да открехнем завесата и погледнем зад кулисите на литературния превод.
Второто интервю в нашата нова рубрика е с преводача на художествена литература, славист и скандинавист, автор на две eзиковедски монографии, издател на множество антологии, сборници и специализирани броеве на списания, Александър Зицман.
Om Мелъди Гугелман
На първо място несъмнено поставям лириката, макар и плътно следвана от драмата. Според мен обяснението е, че от една страна това са двата жанра, които самият аз предпочитам най-много, а от друга страна със сигурност се дължи и на факта, че обикновено ми остава повече време за обмисляне, умуване и именно за творчество, отколкото при превода на проза от няколкостотин страници. По принцип обаче първоначално всеки текст е свят сам по себе си, а освен това човек не е в състояние всеки ден да превежда всичко – има дни, в които действително може да се върши само преводаческата къртовска работа, а такава на практика винаги има достатъчно.
През септември тази година на Вас и на писателката Здрава Каменова ще ви бъде присъдена театралната награда „Брюке Берлин“ за нейната пиеса „Дом за овце и сънища“ и за Вашия превод. Това е отличие, което се връчва едва за втори път. Достатъчни ли са подкрепата и уважението за преводите на театрални пиеси? И как стои въпросът с междукултурния обмен в немскоезичния театрален свят тъкмо по отношение на Югоизточна Европа?
Театралните пиеси се различават до известна степен от останалите жанрове, които превеждам – малцина „лаици“ четат театрални пиеси, това обикновено се случва в училище, където (поне по мое време) ни мъчеха с „Ифигения в Таврида“ или с „Натан мъдрецът“, „Вилхелм Тел“ също винаги присъстваше в училищната програма. Без да искам да използвам тук понятия като „постдраматичен театър“ или други подобни, смятам ще се съгласите, че театралните текстове (независимо в каква форма) не са замислени предимно за уединено камерно четене.
Може би не е задължително в основата на едно представление винаги да лежи текст, пиеса и/или действие, но все пак вярвам, че един театрален текст рано или късно изисква да бъде инсцениран, в крайна сметка именно на това се дължи голямата привлекателност на тази художествена форма. В случая с пиесата на Здрава не само текстът, но едновременно с това и цялата постановка беше пренесена на германска сцена и естествено ще бъде интересно да се види какво биха направили немскоезични режисьори от тази пиеса.
Като цяло немскоезичният театрален свят не е непременно известен с това, че е свръхотворен за преводни театрални текстове, ако изключим преводите от английски, евентуално от френски, както и абсолютните класици – факт, който никой досега не е успял да ми обясни задоволително. Със сигурност не липсват нито преводни текстове, нито ангажирани колеги преводачи, доколкото мога да преценя.
Като член на немскоезичния и на македонския комитет на „Евродрам“ знам, че е много трудно да се спечели финансова подкрепа за превод на театрални текстове, което лично аз намирам за много жалко. Това не означава, че няма обмен между театралните творци, но както и преди българските пиеси на немски сцени са рядкост. При всички положения много се радвам за Здрава, тъй като на независимата театрална сцена в България не ѝ е лесно – официалните институции все още се отнасят към нея като мащеха, въпреки че тя е напълно професионална и създава много интересен театър.
В известен смисъл пиесата свързва множество контрасти: миналото и настоящето. Глобални теми (като темата за бежанците например) се преплитат в лицето на една българка, пророчицата Ванга (1911-1996). Това е личност, известна най-вече в държавите от бившия Източен блок. В същото време пиесата разглежда тези тежки теми с лек тон. Каква е историята, която разказва театралната пиеса? И колко лесен или труден беше преводът ѝ?
Без да се впускам в детайли, мога да кажа, че пиесата на Здрава хвърля мост между бежанските движения по време на Балканската война през 1913 г. и събитията от 2015 г., за които имаме все още пресен спомен. Те са свързани във виденията или сънищата на българската гадателка Ванга. Различните времена се смесват, припокриват се съдби, историята на бежанците от 1913 г. е предусещане за историята на бежанците през 2015 г.: майки, които са принудени да удавят бебета си, за да не бъдат издадени от плача им, докато бягат от османските войници, или бащи, които прекосяват Средиземно море с децата си в пробити надуваеми лодки – в крайна сметка между тях няма разлика.
От другата страна стои абсурдността на един свят, който ние сме си уредили с помощта на правни и икономически конструкции: в пиесата това е показано нагледно чрез истинския случай на българската крава Пенка, която през 2018 г. избягва и преминава българско-сръбската граница, тоест напуска територията на Европейския съюз, а връщането ѝ обратно се превръща в политически прецедент, с който се занимава дори Европейският парламент, а знаменитости като Пол Маккартни се застъпват за спасяването ѝ. Очевидно е, че натрапници, които нарушават правилата и биха могли да разклатят неприкосновения ни свят, са нежелани. Съвместният човешки живот обаче не е възможен без емпатия и именно в настоящата ситуация усещаме колко силно сме свързани един с друг, колко сме взаимозависими.
В пиесата си Здрава избира съня като медиум, при нея сънят е мястото, където можем (отново) да се научим на емпатия. Забавно е, че в ретроспективен план изобщо не е лесно да се каже колко труден е бил преводът на определен текст, дори ако по време на превеждането човек проклинал – когато той е готов, сякаш всички усилия се забравят (разбира се, изключенията потвърждават правилото). Във всеки случай мога да кажа, че темата на пиесата на Здрава ми беше много интересна, а това винаги е добра предпоставка човек да изпитва радост от работата.
Вие превеждате големи съвременни български писатели като Алек Попов и Георги Господинов, а през 2004 г. получихте почетната награда на българското Министерство на културата. Вие сте един от малкото „езикови предаватели“ на българска литература в немскоезичното пространство. Как бихте описали ролята и задачата си като преводач?
Нека веднага да не се съглася с това и ще го направя с удоволствие. В началото на новото хилядолетие може би наистина все още бях относително сам, но междувременно беше направено много. „Езикови предаватели“ на българска литература са не само преводачите (освен мен има поне още половин дузина колеги, които заслужават сериозно внимание), но и много други хора, които действат на различни нива – например съвсем младото берлинско издателство „eta“, което се е посветило на представянето на български и източноевропейски гласове, но също така културни посредници, журналисти, рецензенти, писатели и мнозина други имат решаващ дял.
Преводачите несъмнено заемат значимо място в тази област, но междувременно лично аз смятам, че задачата ми се състои по-скоро в художественото оформяне на преводни текстове, отколкото в представянето им извън националните граници. България отдавна вече не е бяло петно на литературната карта и всъщност съм много щастлив, че трябва да инвестирам по-малко време и енергия в дейности по популяризирането ѝ.
Как оценявате актуалната литературна сцена и книжния пазар в България? Колко голям е интересът към преводите на българска литература в немскоезиковото пространство и какъв е техният отзвук?
Трябва да призная, че тъй като работя по много проекти, често пъти дори едновременно, вече не съм в течение на новостите в такава степен, както може би преди десет, петнайсет години, но и не смятам, че това е лошо. Аз превеждам от повече езици и би било нереалистично да се стремя да съм информиран за актуалното развитие навсякъде, по-скоро вероятно би било контрапродуктивно. Това, което правя, е да следя какво правят „моите“ автори, наблюдавам един или друг писател, който евентуално е в списъка ми от по-отдавна, чета периодични издания като например „Литературен вестник“, оглеждам се какво пишат колегите от литературния бранш за отделни книги или текстове и така поддържам контакт с литературите, които превеждам.
Що се отнася до интереса към преводите от български и до техния отзвук, смятам, че всъщност няма основания за оплакване. Преди години една колега публикува изследване с библиография към него за българските книги, издадени на немски език за периода от 1990 до 2009 г., в него са включени около 20 книги, като оттогава броят им би трябвало да се е увеличил два, ако не и три пъти, при това за двойно по-кратко време.
По принцип не липсват и рецензии в пресата, български автори редовно биват канени на четения и фестивали, получават стипендии за творчески престои и понякога дори попадат в краткия списък за някоя награда. Това винаги е въпрос на перспектива – от българска гледна точка е разбираемо желанието за повече присъствие, по принцип винаги може повече, но пък и собствената литература не е единствена на света.
Какво четете в момента? Кой български писател или писатели би трябвало непременно да бъдат преведени?
Сега чета „DMZ Colony“ на Дон Ми Чой – своеобразна смесица от поезия, пасажи проза, снимки и рисунки, чиято начална точка е демилитаризираната зона между двете корейски държави, но отива далеч отвъд нея. Книгата, която ми предстои непосредствено и вече изпитвам истинско любопитство, след като наскоро един приятел се изказа възторжено за нея, е „Годините“ на Ани Ерно.
По отношение на съвременната българска литература междувременно в мен узря убеждението, че текстове, които наистина го заслужават, рано или късно ще да бъдат преведени. Ето защо сега например би ми било много по-лесно да посоча отделни стихотворения, отколкото конкретни автори. Това не означава, че няма интересни писатели, може би на някои от тях им липсва малко постоянство, от други не съм чел достатъчно, трети (вероятно вече далеч не толкова съвременни) пазя в главата си, но в момента ми липсва време, за да ги превеждам и предлагам.
Това е причината да избягвам да посочвам имена – не бих искал да събуждам очаквания, които не мога да изпълня, защото заради работата върху до шест книги годишно просто не ми остава много време за друго.
Имате ли възможност като преводач сам да избирате автори и произведения? Как протича процесът от подбора на литература до публикуването ѝ в немскоезично издателство?
Дори след над двайсет години в тази професия все още не съм съвсем наясно с процесите и механизмите, които водят до публикуването на една преводна книга. По принцип, ако се абстрахираме от икономическите принуди, аз, разбира се, мога да реша дали да преведа или не дадена книга, но за съжаление не всяка книга, която бих превел с удоволствие, може да бъде издадена.
Факторите, които играят роля, са много: не само качеството на книгата, а и съвсем банални неща като например възможността да се получи финансова подкрепа за превода. Вече само в съвсем редки случаи предлагам на издателите текстове, обикновено е обратното, тоест издателството вече е направило своя избор или пък се обръща към мен с молба да напиша експертно мнение за дадена книга и после се взема решение.
Издателствата стигат до тези книги по различни пътища, често пъти въз основа на препоръки от страна на писатели, преводачи или културни посредници, понякога просто защото някоя книга или автор има голям успех в родината си, защото човек е видял или се е запознал с даден писател по време на четене или на фестивал, защото откъси от книгата са публикувани в литературно списание и т.н., различните програми за насърчаване на преводи естествено също имат значение.
Предлагането на една книга обикновено е свързано с много незаплатен труд и накрая няма никаква гаранция за успех, поради което аз се наемам с този процес фактически само ако съответната книга ми е на сърцето и стоя изцяло зад нея.
До момента Вие имате над 250 превода от български, македонски и скандинавски езици. Ражда ли се човек преводач или работният път към това е труден?
И двете. В моя случай аз фактически съм израснал с двата езика, български и немски, но това само по себе си естествено не ме прави преводач. Разбира се, вероятно ми е отворило някои врати, по тази линия например се запознах с починалата твърде рано Валерия Йегер, с която ме свързваше много хубаво приятелство, благодарение на нея изобщо в края на 90-те години започнах да превеждам.
Освен това за мен е съвсем естествено да се движа между езици, независимо дали става въпрос за майчиния ми език/езици или не. Литературният превод при всички положения винаги е свързан и с тежък труд, тъй като в тази професия, въпреки натрупания с годините опит, човек никога не се научава изцяло, както що се отнася до собствените езикови умения, така и по отношение на предизвикателствата на текста, който трябва да се преведе; рано днес например се занимавах с терминология от сферата на металургията във връзка с един красив кратък текст на датски, преводът на един български роман изискваше от мен половин музикално образование, при една датска балада от 18 век се натъкнах на Алкеева строфа, за друг български роман писах в хекзаметър и т.н.
По принцип съм убеден, че човек може да научи много, но без страст към литературата и без известен талант за писане вероятно няма да стане добър художествен преводач. И макар някои романтични представи, свързани с тази професия, да са верни, човек трябва да е наясно, че старото основно правило за творците, че талантът е десет процента, а останалите деветдесет процента са труд, е в сила, може би дори най-вече за литературния превод.
Вие преподавате в Института по славистика във Виенския университет и в областта на южната славистика покривате, така да се каже, българския език. Това е език, който в много университетски институти по славистика в немскоезичното пространство се предлага рядко или изобщо отсъства. Защо? И колко силно влияе това върху междукултурния обмен именно в областта на литературата и културата?
Тук също не бих се съгласил напълно: в института работя заедно с много компетентни колеги, както в рамките на българистиката, така и отвъд конкретните езици. Моят принос е към базисното осигуряване на българския език в областта на езикознанието и културологията, докато наши гост-лектори традиционно поемат литературознанието, същевременно има възможност да се посещават семинари и при колеги, които не са изявени българисти.
На въпроса защо българският език, респективно българистиката често пъти са по-скоро рядкост, не може да се отговори лесно. От една страна, това вероятно се дължи на неголемия интерес на студентите и обществеността като цяло, от друга страна причината е отчасти недостатъчното финансово обезпечаване на институтите и липсващата политическа воля да се инвестира в специалности като нашата. Разбира се, тези два фактора до известна степен се обуславят взаимно – слаб интерес от страна на студентите означава по-слабо дотиране, липсващото финансиране на свой ред се отразява върху предлагането, а оттук и на атрактивността на специалността.
Това не означава, че нямаме пространство за действие, за да развиваме нашата дисциплина/дисциплини, но то е най-малкото ограничено. Естествено университетите играят роля в междукултурния обмен, но в крайна сметка все пак хората, а не институциите са тези, които правят възможен този обмен. Аз бих бил въодушевен, ако имахме например македонска и беларуска филология, но и без подобно институционално закрепване в рамките на института македонската и беларуската литература, език и култура се изследват, канят се гост-учени, пишат се статии, организират се учебни мероприятия и т.н.
Доколкото съдя от моя опит обаче, литературата и културата и без това само индиректно имат нещо общо със случващото се в университетите, несъмнено има припокривания, но всъщност на първо място става въпрос за два разделени един от друг свята.
Почти всички страни в Европа прекараха последните месеци във временна изолация. Като преводач на свободна практика как преживяхте Вие този период?
Всъщност почти нищо не се промени що се отнася до работното ми всекидневие и изобщо дейността ми като преводач. Когато имам много работа, аз така или иначе живея в своеобразна изолация, като това несъмнено е и много индивидуален въпрос. Бях поел повечето от поръчките и проектите си още преди това, по време на изолацията към тях се добавиха един комикс и няколко по-кратки текста. Тоест аз предварително знаех какво ме чака през пролетта, респективно в началото на лятото и какво означава това от финансова гледна точка, което, разбира се, е голямо предимство в сравнение с музикантите или актьорите например.
Това, че съм назначен в университета, макар и на половингодишен договор и със съвсем скромна заплата, също не е недостатък в тази ситуация. И макар да ми липсваше директния контакт със семейството и приятелите ми, усамотеният живот не ми е изцяло непознат, а и заетост никога не ми липсва. Но знам, че други колеги са били засегнати значително по-сериозно, защото е трябвало отчасти да превеждат нощем, тъй като през деня са преподавали на децата си, техни важни доходи са отпаднали заради отменени четения и т.н., поне тук в Австрия официалните институции ги оставиха относително дълго да се справят сами, значението на изкуството и културата, за което непрекъснато се говори, очевидно не е било убедително за всички.
Накрая нека погледнем напред: имате ли краткосрочни и средносрочни планове за преводи и проекти, които бихте искали да осъществите?
Тъй като не говоря охотно за неща, които все още не са съвсем ясни, ще отговоря и на този въпрос малко уклончиво: в краткосрочен план целта ми е да си дам малко почивка, да отхвърля неща, които са се натрупали през последните години, за да създам пространство за нещо ново. В средносрочна перспектива имам цяла поредица от проекти, както преводачески, така и научни в най-широкия смисъл на думата, които са в различна степен на (идейно) развитие и ще е важно първо да установя кои от тях могат да се реализират. А какво ще се случи в действителност е съвсем друг въпрос…