Тълмачи
„Нито авторът, нито преводачът улавят живота в неговата цялост“
Радмила Младенова е позната на читателите преди всичко с интимния си, прям и експериментален по формата си роман „Бялата ни спалня“. Но писането всъщност е само едно от заниманията ѝ. Освен като писателка, тя работи с думи и образи като литературоведка, журналистка и преводачка, а в последните години и като научна изследователка. В поредното интервю от рубриката Тълмачи разговаряме с Радмила Младенова за дългия път на себепознанието, документирането на житейския опит, изкуството на превода и смисъла от писането.
Om Симона Ганева
Имам един много ранен спомен: мечтаех, това си беше колективна мечта на децата от моето поколение, да стана космонавт. Имаше нещо смело в това мечтание, или поне на мен така ми се струваше тогава. Представях си съвсем ясно как се нося из вътрешността на космическия кораб с моя възголям скафандър и как се взирам през илюминатора към сияещата в синьо Земя.
Когато животът най-неочаквано ме изстреля в Германия, много скъпо ми стана едно есе на Йозеф Бродски, което носи заглавието „Състоянието, което наричаме изгнание“. В него той пише, че писателят емигрант е като куче, изстреляно в космоса в капсулата на родния език, като тази капсула – както става ясно в един момент – гравитира не към Земята, а в обратната на нея посока. За изгнанието Бродски пише още, че е в състояние да те отведе за отрицателно време там, където обикновено ти е нужен цял живот, за да стигнеш. Това са размисли от времето на Студената война, и макар моето преместване в Германия да беше легално и в един дружески настроен свят, в първите години изпитвах голяма необходимост да чета Бродски, да прониквам в думите му; съдържащото се в тях обещание за нова опитност ми даваше голяма вътрешна опора.
С други думи, мога да кажа, че успях да науча нещо за себе си и за света – мечтата, за която Вие питате не е друго, а израз на онази неутолима жажда за опитност, за себеопознаване, която ни тегли с голяма сила още от най-ранна детска възраст.
Писането, прописването и записването са основна тема в романа; тук е мястото да кажа, че дължа тази книга в голяма степен на отстранението си в Германия и на магистърската програма „Културата в епохата на модерността“, която завърших 2014-та в университета в Манхайм. Обстоятелството, че внезапно се оказах на голяма географска и културна дистанция от познатото ежедневие в България, както и това, че общувах много интензивно с текстове на автори от епохата на модерността, ми даде нов поглед към собствения житейски опит, към езика, към разума, към човека и неговата роля в света. Романът „Бялата ни спалня“, който – искам дебело да подчертая – спада към жанра на автофикцията, а не на автобиографията, беше моят опит да пренеса това ново знание на всеобщодостъпен език съотнесено към българския опит – през образи, сцени и мотиви, които са в състояние да заговорят всеки българин.
Канадската писателка Шийла Хети казва, че животът се променя, само когато завърши дадена творба, защото по един или друг начин написването на една книга разрешава конкретен житейски казус. Това разбиране отнася ли се и до Вас като писател? Как Ви променя писането (и в частност написването на „Бялата ни спалня“)?
Конкретният житейски казус, който стои в основата на романа и за който няма решение, е смъртта на брат ми Георги Младенов, Bloke, вероятно познат на читателите с протестните си политически графити. Част от тези графити са включени в романа; за жалост не успях да се преборя да се появят и на корицата, където е мястото им. С написването на „Бялата ни спалня“ се опитах да придам смисъл на съществуването си, смисъл, който има отношение към цялото българско общество, защото всички друго ми се струваше недостатъчно основание за по-нататъшно пребиваване на Земята.
Да преобразява, да носи вътрешно преображение на прочелия го. Очевидно е имало нужда от този рАмон, защото виждам, че отключи писането у много хора, предимно жени, които разпознаха ценността на личните си преживявания и важността да се осмисли и документира този опит.
2020-та година извади наяве страховете ни; според мен е важно хората на словото да създават текстове-аларми, текстове-опори, текстове-мехлеми, които да будят, поддържат и укрепват човешкия дух, да предпазват човека, изпаднал в трудна ситуация, от това да загуби човешкия си облик. Лесно се пишат текстове за ума, голямото предизвикателство е да създадеш текст, който има отношение към духа, който в-дъх-новява, който преизпълва с движението на духа.
Завършила сте английска филология и освен, че сте авторка на пътеписи, интервюта, публицистика, също така превеждате книги и филми. Как бихте определили ролята на преводача?
С гордост мога да кажа, че съм възпитаник на проф. Александър Шурбанов и проф. Владимир Трендафилов; от тях съм научила най-много за изкуството на превода. Ролята на преводача е извънредно сложна: иска се трудолюбивост и самодисциплина, дългогодишен опит, голяма начетеност, както и аналитичност, прецизност, хумор, артистичност, като всичко това трябва да се приложи към конкретния текст с абсолютно смирение. Не е работа за всекиго.
Какво според Вас остава "непреводимото" в един текст?
Това, което остава непреводимо, е и това, което подбужда към нови и нови преводи. През текстовете протича жизнена енергия и ако писателят превежда на границата на живия опит и езика, то преводачът работи на границата на чуждия и майчиния език, но какво да се прави –
Така е устроен този наш свят, че нито авторът, нито преводачът успяват да уловят живота в неговата пълнота и цялост. По тази причина не спират и да се роят текстовете.
Пред какви трудности са изправени професионалните преводачи днес и какви са последиците от пандемията за Вас лично и за преводаческото съсловие в България?
Голямата трудност, пред която са изправени от край време нашите чудесни преводачи, е обидно ниското ниво на заплащане. Трудно ми е да говоря за преводаческото съсловие в България в момента, защото от много време не работя с преводи. През последните години се занимавам основно с научни изследвания; това е също толкова самотно занимание като преводаческото и – както установих тази година – по нищо не се отличава от един lockdown.
Последният въпрос (доста традиционен) – какви са бъдещите ви творчески планове?
Предпочитам да правя неща, които не са правени досега, да създавам всеки път текстове по нови, неизпробвани модели. Много лесно е да усъвършенстваш една готова формула за текст, да я запълниш с други, малко по-засукани думи и фрази; много по-трудоемко е да създадеш нова форма, която да резонира с реалния човешки опит. Затова след романа, който е силно експериментален по формата си, се пренасочих към изследователската дейност. Ако читателите Ви имат интерес, могат да разгледат изследванията ми „Patterns of Symbolic Violence“ и „Antigypsyism and Film“ на страницата на Heidelberg University Publishing. През 2021 година се очакват още две нови публикации.
