Последният човек

Последният човек
Der letzte Mann

реж. Ф. В. Мурнау

25.01.2025 г.  – 17:00 ч.
Дом на киното

Класическо нямо кино с музика на живо, драма, 1924 г., 90 мин.
С музикалнa импровизация на живо oт: Станислав Арабаджиев, пиано, синтезатор; Росен Захариев, тромпет, перкусии; Владислав Мичев, бас тромпет, тромбон, синтезатор, перкусии.

Вход: свободен

За трета поредна година Гьоте-институт България кани всички кинолюбители на прожекция с черно-бял филм на Ф. В. Мурнау, представен с музикална импровизация на живо!



Берлин, началото на ХХ век. Старият портиер на хотел „Атлантик“ дължи общественото си признаниe на разкошната си униформа: пред въртящата се врата на хотела той е горд служител, а на двора, сред съседите си, той е човек, на когото се възхищават. Всичко е твърде хубаво, за да е истина задълго...

Премиерата на лентата е през декември 1924 г. След тази студена вечер, преди точно 100 години, с един замах – актьор, режисьор и оператор – Янингс, Мурнау, Фройнд – стават световноизвестни. За 180 снимачни дни УФА, държавната продуцентска компания, предоставя на техниците и звездите си всички възможности, за да експериментират. Фройнд сваля камерата от статива, слага я на количка, в асансьор, завързва я около кръста си, за да може да заснема и най-малките движения. В Бабелсберг, известното филмово студио край Берлин, архитектът Роберт Херлт пък е построил високи декори за гениални перспективи. Сценарият на Карл Майер сякаш е написан по вече реализираните картини, а филмовият теоретик Зигфрид Кракауер определя финала като „дързък фарс“.

Мурнау иска от 40-годишния Емил Янингс, прекарващ по два часа на ден в състаряващо го гримиране, да играе предимно чрез езика на тялото си. В целия филм отсъства почти изцяло нещо фундаментално за времето си – вътрешни надписи – мимическото богатство, буйната ексцентричност и физиката на Янингс са достатъчни. По-късно емигрира в САЩ, а през 1929 г. става първият в историята носител на Оскар за най-добър актьор.

В англоезичния свят, може би неслучайно, филмът е известен със заглавието – „Последният смях“. Самият Алфред Хичкок пристига тъкмо навреме, за да наблюдава разгара на снимачния процес. По-късно той не спира да подчертава формиращото влияние на продукцията върху собственото му творчество. Бъдещите режисьори се учат от филма как да завладяват публиката с истории, разказани с чисто визуални средства. Според Кракауер е постигната немислимата дотогава форма на „поезия в картини“, излизаща извън стилистичните модели на експресионизма и на камершпила. Днес лентата се смята за крайъгълен камък в развитието на киното и за връх на германското нямо кино.

Част от лентите на Ф. В. Мурнау са изгубени за съвременния зрител, но той остава в историята като един от най-значимите германски режисьори от епохата на нямото кино. Революционната му работа с камерата и монтажа откриват напълно нови възможности за новата тогава филмова медия.