Театрална критика
В света на емоционалните атлети на Вирипаев

За постановката „Непоносимо дълги прегръдки“ от Иван Вирипаев с режисьор Крис Шарков в „Топлоцентрала“.

Om Елена Ангелова

Пиесите на Иван Вирипаев („Археология на сънуването“ („Сънища“), „Кислород”, „Танцът Делхи“, „Валентинов ден”, „Битие 2” , „Пияните“, „Илюзии“) са добре познати у нас, като някои от текстовете са се превърнали в значими театрални събития, определящи търсенията на режисьорите, които са ги поставяли (Галин Стоев, Явор Гърдев, Младен Алексиев). Тe  могат да се обединят като едновременно поетични, но и рационални прозрения за сложността на човешките взаимоотношения и импулси; вникване в противоречията на съвременната душевност и нейното откровение; история за вечния танц, пропадане и лутане между еуфория и страдание, свързаност и липса, ограничения и освобождаване.

„Непоносимо дълги прегръдки“ е написана през 2014 г. като текстът е поръчан от Дойчес театър Берлин, където се е състои и първата премиера с режисьор Андреа Моузес през 2015 г. Според впечатленията на Иван Вирипаев в тази постановка нито актьорите, нито режисьорът успяват да „уловят“ духа на пиесата. Впоследствие той сам я поставя в театър „Powszechny“ във Варшава, Полша, като следва и поредица от интерпретации на режисьори в Словения, Франция и др. Самата творба е сложна, композирана спрямо душевните състояния на четиримата персонажи, намиращи се на ръба на (само)унищожението, в крайната точка на своите емоционални и психически сили. Острият, ударен диалог е разположен в провокативна фрагментарна структура, която предава вътрешния живот на героите през тяхното общуване с малка синя точка, която им се появява точно когато са на предела на своите сили. Синята точка твърди, че е гласът на Вселената, но съветите, които предлага, са обезпокоителни, изненадващи и предизвикващи все по-силни и объркващи осъзнавания и катарзиси. Но в непрекъснатия стремеж на персонажите да се почувстват живи и свързани, в преодоляването на техните собствени граници и тези един към друг, те се оказват решаващи за тяхното спасение.

Първата постановка на „Непоносимо дълги прегръдки“ в България е и първата среща на режисьора Крис Шарков с драматургията на Вирипаев. Авторът е известен със своите изследвания върху екзистенциалния смисъл на човешкия опит често през темите за любовта, загубата и търсенето на свързаност в несигурния съвременен свят. Именно това е прекият интерес и в работата на режисьора Крис Шарков. Вниквайки в същите теми, неговите постановки са белязани от ангажимент за потапяне в сложни емоционални терени със задълбочени психологически умения и чувствителност. Шарков е известен със своето изобретателно и креативно използване на сценичното пространство, заредено с мощния потенциал на актьорите. Неговият театрален език често разчита на силно експресивен психологически интензитет, за да предаде противоречивите емоционални състояния на персонажите, които оркестрира в едно тотално преживяване. Изборите на текстове, които прави, са непоколебими дисекции на реалността, в която живеем („Серотонин“ от Уелбек; „Частици жена“ от Ката Вебер) и „Непоносимо дълги прегръдки“ не е изключение от тази логика – в нея той внася същото ниво на психологическа рефлексия и задълбочена гледна точка спрямо актьорските изпълнения, композирайки наситена физическа и емоционална среда, която засилва въздействието на пиесата.

В „Непоносимо дълги прегръдки“ предизвикателство са фрагментарността и нелинейното разказване на историята, подсилени от сложността в заложения в пиесата „ефект на отчуждението“ – монолозите и диалозите се развиват едновременно в първо и в трето лице, в които актьорът се дистанцира от ролята си и попада в ситуацията на разказвач, правейки бързи преходи между психологическата си настройка – в един момент разказва за действията на своя персонаж, а в следващия – говори от негово име. Тази сложна ситуация е изпълнена с рядко срещана концентрация и всеотдайност от страна на актьорите. Те изцяло преодоляват рисковете от неразбиране в този труден не само като смислов заряд, но и като форма текст; присъстват с точно премерената доза дистанция и въвличане в реакциите на своите персонажи. Техните изпълнения са елегантни в бързината на преходите и математически прецизни с интензивната си концентрация, фокус и артикулация. Уменията им за използване на точното количество енергия и провеждане на акуратното качество на изпълнение са изработени до степента на почти виртуозно изпълнителско майсторство. Силното въздействие от тяхната игра се подсилва и от камерната обстановка на зала 2 в „Топлоцентрала“, в която дистанцията между актьор и зрител е преодоляна, скъсена, използвана, за да се наблюдава тяхната прецизна като в кинофилм игра.

От началните моменти на пиесата публиката е въвлечена в свят на сурова емоция и уязвимост. Актьорите изобразяват сложни и нюансирани състояния, в които всеки се бори със собствената си история и граници в опит да намери смисъл и усещане за  свързаност в свят на безпокойствие, бърза динамика и непримиримост. В сложната игра между сегашния момент и миналото, опитите за артикулиране на смисъл от преживяното/осъзнатото навлиза диалогът – честен и всепоглъщащ, откровен и рязък, прекосяващ границите между поетичната чувственост и задълбоченото аналитично изследване като опит за едновременно преживяване и обяснение, в режим на тотална автентичност.

В „Непоносими дълги прегръдки” четиримата актьори – Димитър Николов, Мартин Димитров, Веселина Конакчийска и Мария Сотирова – правят силни и запомнящи се изпълнения, които внасят дълбочина и сложност в образите им.

Димитър Николов (Чарли) присъства със завладяващ интензитет в ролята. Изпълнението му е нюансирано и фино, което позволява на публиката да види сложността на емоциите на Чарли и предизвикателствата, пред които е изправен в отношенията си с Моника. Той внася уязвимост и честност в героя, които го правят разбираем и близък.

Мартин Димитров (Крищоф) внася увереност и балансирана енергия в своята роля. Той улавя харизмата на своя персонаж, но също така разкрива неговите недостатъци и несигурност. Играта на Димитров е изпълнена с плавна динамика и многопластовост, показвайки сложността и вътрешните борби на Крищоф, докато се бори с чувствата си към Еми, с вътрешните си съмнения и домогването си до по-висш смисъл.

Веселина Конакчийска (Еми) прави също запомнящо се изпълнение, със завладяваща и магнетична енергия на сцената. Тя внася дълбочина и сложност в персонажа си, разкривайки болката и уязвимостта зад привидно безгрижната външност на Еми. Нейното изпълнение е едновременно ангажиращо и заредено с емоционален резонанс, приковавайки вниманието на публиката и задържайки го през цялото време.

Силно емоционално присъствие на сцената носи и Мария Сотирова, която играе Моника. Нейното изпълнение е наситено с директност и смелост, неподправеност и автентичност, предавайки болката и объркването на Моника, докато тя се бори да се ориентира във връзката си с Чарли. Изпълнението на Сотирова е нюансирано и силно, ангажира вниманието на публиката и внася емоционална дълбочина в пиесата.

Освен със силата на своите индивидуални изпълнения, четиримата актьори играят с всеотдайност и в ансамбъл, изграждайки постепенно концентрираното усещане за сюрреалистичния и емоционално зареден свят на Вирипаев. Те са същинските емоционални атлети – не само по силата на многократните обрати, които претърпяват като персонажи, но и по силата на определението за актьора като емоционален атлет.

В заключение би могло да се каже, че връзката между драматургията на Иван Вирипаев и режисурата на Крис Шарков се оказва повече от успешна – в нея се крие споделеният им ангажимент да изследват екзистенциалния смисъл в противоречията на човешкия опит с натрупано аналитично умение, чувствителност и емоционална честност. Мощна и вълнуваща пиеса и постановка, „Непоносимо дълги прегръдки“ предлага на публиката не само провокиращо мисли и емоционално изживяване, но е и рядък пример за моментите, в които работата на режисьора „се разтваря“ в представлението, в мотивацията на актьорите да пренесат смисъла отвъд думите.


▬ ▬ ▬

Елена Ангелова е доктор по театрознание и асистент в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”. Изявява се като театрален и танцов критик и драматург.

Публикацията се осъществява с финансовата подкрепата на Гьоте-институт България.