Театрална критика
...Или все пак нещата ще си останат така

Петър Денчев за гостувалото в София представление „Утрешните празненства“ на знаменитата британска компания Forced Entertainment.

Om Петър Денчев

„Имаме ли бъдеще?“, питат от британската театрална компания Forced Entertainment в Tomorrow’s Parties, без да ни дават никакъв отговор. Защото все пак можем да предположим, че ние, като хора, не сме докрай способни да избягаме от себе си и в това се състои човешкото. Въпросът за идентичността, според тяхното произведение, се крие в противоречието. Или пък не?

Да си представяме бъдещето винаги е било едновременно вълнуващо и плашещо преживяване. За нас, хората, преживели края на 20-и началото на 21-и век, упражнението преминава през края на историята на Фукуяма от 1990-е[1], през екзистенциалния опит с политическата демагогия, завладяла ни през последното десетилетие, в което живеем; през смесването на реалността и фантазията, благодарение на дигиталните технологии; докато стигнем до технологичната тревожност, която се надигна, докато изведнъж установихме, че светът вече не е същият през последните година-две. Изобщо всичко, свързано с бъдещето, неизбежно ни изправя пред важните въпроси за нашите взаимоотношения с личните ни проекции и обществените наративи, за връзките между паметта и времето, и също така провокира стремежа ни като разумни същества да проглеждаме в перспективата, която ни очаква (или пък да я създаваме).

За повечето от любителите на дистопичните истории изглежда невъзможно да си представят бъдещето извън катастрофалните обстоятелства, извън различните (въображаеми) деспотични обществени режими и технократски утопии. Едночасовото представление на Forced Entertainment, наречено „Утрешните празненства“ (Tomorrow’s parties), точно както и парчето на Velvet Underground[2], записано за дебютния им албум през 1967 г., ни предлага точно обратното. Срещаме се с опростено театралното преживяване под формата на пърформанс, който няма да ни разтревожи в своя ход нито политически, нито технологично. Представлението е минималистично откъм материалност; можем да кажем, че тя сама по себе си е съвсем без значение; а действието е фокусирано в безкрайното изброяване на дистопични хипотези. Започва така, както и завършва, без насилие върху зрителя. Но в привидната монотонност, а и ежедневност на това присъствие, се крие и едно специфично майсторство – да се излъчи послание към зрителя именно там, където той не го очаква.

Forced Entertainment, британската театрална група, която съществува от 1984 г.[3], впечатлява именно с умелата интерпретация на ежедневните факти, социалните и ментални нагласи, както и свеждането на политическото до територията на личната (усреднена) психология. С този фокус те често успяват да преобърнат екзистенциалните дилеми в комични парадокси. Чрез фрагментарните подходи – избирайки определени социални явления, тревоги, мании или копнежи, групата успява чрез своите игрови подходи да обхване човешкото състояние в една екзистенциална пълнота, обикновено изобразявайки именно нагласите на усреднения човек.

Това видяхме демонстрирано и в други две произведения, представени в България: „Истинска магия“ (Real magic), където играта беше концентрирана върху невъзможната илюзия (делюзия) за промяна, употребявана от медийните наративи, представен отново в „Топлоцентрала“ през пролетта на миналата година (2022); както и в спектакъла „Празна история“ (Void story), където се разиграваше постапокалиптичен сюжет, представен през 2013 г. в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър“ в София.

В „Утрешни празненства“ двама актьори, мъж и жена, се появяват на сцената облечени като за градинско парти в нечий заден двор. В България представлението, създадено през 2011 г., беше представено от Ричард Лоудън и Клер Маршал. Ние очакваме нещо да се случи, докато двамата, загледани в публиката, се разполагат спокойно в центъра на празната сцена, огрени от минималистична светлина (от разноцветни крушки, точно като за градинско парти). Започват да говорят в спокоен ритъм, почти успокояващо, проучвайки какви са техните, а и нашите нагласи за бъдещето.

И двамата разгръщат пред нас радикално противоположни хипотези за нас, човешките същества. Тя изглежда доста по-сериозна, заредена с повече аргументи, сякаш с намерението да продължи логическата последователност; докато той представя някак по-повърхностно своите идеи, като че ли самият не вярва докрай в тяхната вероятност. Двамата се редуват в говоренето, изслушват се. Това не е словесен дуел; те нито търсят отговори, нито поставят по същество въпроси. И докато ги наблюдаваме, се питаме: има ли бъдеще? Действителност ли е бъдещето?

Това, което впечатлява в поведение на двамата актьори/персонажи, е взаимният интерес помежду им, както и наличието на все пак внимателната и дори трайна снизходителна оценка, че идеите може би звучат прекалено невероятно, преди отново да се впуснат в изричането на следващите хипотетични сценарии. В нито един момент от представлението те не променят своите физически позиции – застанали кротко рамо до рамо, независимо дали ще коментират някакъв футуристичен феодализъм или възможна биологична революция („Сексът ще остане само като носталгична игра за възрастни.“) или пък някаква политическа утопия, докато в средата на представлението не чуваме почти случайно: „Или все пак нещата ще си останат така.“

Да, не се лъжете. Напълно правилно. Това се оказва скритото послание, точно там, където не го очакваме. Предупреждението, лишено от всякакъв морален патос, че може би формата на съществуване се променя, но най-неприемливите черти на човешкия свят остават, минава, заедно с всички останали хипотези, в почти един нестихващ поток, почти невъзможно да се открие като самостоятелна фигура; но за онзи, който се е вгледал в актьорските лица и се е заслушал в гласовете им, то се превръща в смущаващ център на иначе жизнеутвърждаващото представление пърформанс, който се заиграва и със страховете, и с апатията. И се питаме: дали това е момент, в който бихме въздъхнали облекчено, или пък е момент на зараждаща се тревога за нас, които трябва да продължим да живеем и след края на представлението?


▬ ▬ ▬
 

Публикацията се осъществява с подкрепата на Гьоте-институт България.

[1] Става дума за много популярната книга на Франсис Фукуяма „Краят на историята и последният човек“, публикувана през 1992 г. и виждана от мнозина анализатори като утопично политическо пророчество през 90-е години на миналия век, в която той твърди, че разпространението на либералните демокрации и капитализма е финалната фаза на политическата еволюция на човешките общества.

[2] The Velvet Underground е американска рок банда, която става известна със смесването на класическия рок и авангардни подходи. Лидер е Лу Рийд, а групата е много близка до Анди Уорхол и неговото Студио 54 в Ню Йорк. За песента Рийд казва: “... Гледах Анди. Гледах как Анди наблюдава всички. Бих чувал хората да казват най-удивителните неща, най-лудите неща, най-смешните неща, най-тъжните неща."

[3] Forced Entertainment създава множество и различни проекти през годините, които се концентрират именно върху значението на театралното/перформативното преживяване в съвременното общество. Работата им винаги е насочена към публичната провокация, изследвайки границите на възможното в театъра и връзката му с ежедневието. Работата им включва и различни инсталации, сайт-спесифик проекти, фотографски проекти и други.