Театрална критика
В макабрения свят на „Тъмносиньо“

Елена Ангелова за хореографския дебют на Калина Георгиева от театър „Атом“.

Om Елена Ангелова

Мрачно и физически интензивно, „Тъмносиньо“ е танцово представление, което се занимава със сложната връзка между желанието и срама в женското тяло. Това е хореографският дебют на Калина Георгиева, танцова артистка с дългогодишна практика в театър „Атом“, която често участва в представленията на своята сестра – хореографката Стефания Георгиева. В „Тъмносиньо“, част от афиша на софийския център за изкуства „Топлоцентрала“, я виждаме в нова роля като автор на концепцията, но и като изпълнител на сцената заедно с Дорина Пунчева и Елеонора Митева. Със съчетанието на тези две трудни артистични позиции Калина Георгиева се справя убедително и с увереност създава наситено визуално пътешествие за сетивата на зрителя с изразните средства на силно зареден, физически експресивен и изпълнен с причудливи присъствия и състояния танц, който едновременно смущава и завладява със своята макабрена образност.

В „Тъмносиньо“ трите танцьорки въплъщават мощни и многолики същества. Те се движат с плавност и сила, увереност и тайнственост, следвайки извивките на тялото до максимума на неговите възможности; до точката, в която то сякаш преодолява човешката анатомия. В логиката на тези движения, съществата сякаш се опитват да избягат от собствената си кожа, да се отърсят от обществените очаквания и ограничения, които са им поставени. Вдъхновени от образността в творбите на Йеронимус Бош и Гюстав Доре, изпълнителките на сцената пресъздават един свръхперсонаж, който произлиза от дълбините на подсъзнанието и съчетава в своята телесност мрачни противоречия и подземни, страховити състояния. Тези същества правят опит за изразяване на извън-човешкото, опасното и демоничното в полувидим, полускрит танц; в над-реално състояние, което изобразява митична проекция на адовата образност.

Хореографията на Калина Георгиева е технически сложна и нюансирана със специфични психофизически състояния. Като най-ярка отличителна черта на представлението се проявява стремежът към силното визуално наподобяване на хореографията като подвижен телесен пейзаж, като скулптура от три тела в движение. Работата с динамиката и музиката е проведена с внимание и ангажираност откъм плавни преходи и промени. Има моменти на френетична енергия, където танцьорките сякаш се борят с невидима сила. В други моменти хореографията предприема по-интроспективни решения, в които танцьорките се движат бавно и съзнателно, сякаш изследват вътрешните кътчета на собствения си ум и тяло.

Друга отличителна черта на „Тъмносиньо“ е начинът, по който хореографията на Калина Георгиева предизвиква традиционното възприемане на жените и женското тяло в съвременните изпълнителски изкуства. В нейната интерпретация то не се стреми към красива образност, а към въплъщаване на нова митология, която е едновременно овластяваща и ужасяваща. Драматургията на представлението преоткрива образите на мойрите и харпиите, традиционно изобразявани като чудовищни ​​и злонамерени, но тук те са преосмислени като мощни и многопластови същества, които присъстват като метафора за силата на женската енергия и мощта на вътрешния сблъсък между различните импулси на подсъзнанието.

В този мрачен и изкривен свят на мойрите хореографията на Калина Георгиева предприема решението да експлоатира по-скоро изразността на деформацията, гротеската, дори грозното като възможност за създаване на танцов език. Движенията на танцьорките се характеризират с усещане за грациозна чудовищност и използване на категорична физическа сила. Любопитна е темата за грозотата като отправна точка на хореографския интерес и провокация като въпрос: каква роля има грозотата като качество на движението? От философска гледна точка грозотата не е просто липса на красота, а по-скоро качество, което предизвиква нашите предубедени представи за това какво е естетически приятно; красотата е субективна и нашите възприятия за нея са оформени от културния и обществения контекст.

Но в контекста на „Тъмносиньо“ деформацията на красивото в движенията (или грозотата) не е просто въпрос на естетика, а по-скоро отражение на вътрешния смут и конфликт, предаден като телесно състояние от страна на танцьорките. Те се борят с демоничните пориви на подсъзнателното и срама, и движенията им отразяват тези импулси.

По този начин „Тъмносиньо“ се превръща не просто в поредица от сложни технически хореографски елементи, а в произведение, което има своята собствена философска позиция и обществена критика. Представлението отправя предизвикателството да преосмислим нашите предубеждения за красота и сила особено когато става въпрос за женското тяло в съвременните изпълнителски изкуства.

В подкрепа на последното, физикалността на танцьорките е безспорно силна и мощна. Те се движат с усещане за грация и контрол дори когато извиват телата си в привидно невъзможни позиции. Тяхната крайност се подсилва от осветлението и дизайна на костюмите, които изграждат цялостното усещане за мрак и надвиснала опасност. Танцьорките са полуприкрити в приглушена светлина, която им придава тайнствено, отвъдно излъчване. Техните костюми са изляти по тялото трика, декорирани с детайли, и се извиват при всяко тяхно движение. Тази осезаема телесност, присъстваща на всички нива – от визуалната част до танцовия език на представлението – е заложена като напомняне, че тялото е както източник на сила, така и поле на вътрешна борба, пресечна точка на интензивни вътрешни конфликти.

Безспорно „Тъмносиньо“ е успешен хореографски дебют на Калина Георгиева и представя на сцената на съвременния танц у нас нейна оригинална гледна точка. Да се надяваме, че в следващия си проект ще доразвие своя авторски език.


▬ ▬ ▬

Елена Ангелова е доктор по театрознание и асистент в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”. Изявява се като театрален и танцов критик и драматург.

 
Публикацията се осъществява с подкрепата на Гьоте-институт България.