Смелостта да си спомним

Безценният черен дроб на Вита

  • Read in Albanian by the author
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.
  • Excerpts from Vita’s Expensive Liver by Elsa Demo
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.

Разказ на албанската авторка Елза Демо в превод на Русана Бейлери.

Мястото на следователите в посткомунистическа Албания заеха посолствата.

Отечеството не се печели, то е боен трофей, който ще поиска от теб пред олтара Ифигения.

- Име?

- Сабри.

- Фамилия?

- Доко.

- Възраст?

- 42.

- Кога е поставена диагнозата?

- Две хиляди и втора.

- Друг опит да се лекува навън?

- В Гърция.

- Защо в Гърция?

- Цялото ни семейство живее там. Смятахме, че е по-добре да отидем там, отколкото някъде, където не познаваме никого.

- С какво се издържате?

- Наел съм една шивашка работилница. Държим я с дъщеря ми. Хората нямат пари, но не спестяват – предпочитат да купуват готово, вместо да шият.

Вита излезе в коридора засрамена от това „хората нямат пари, но не спестяват”. Беше първата й среща с министър на здравеопазването и то точно в болницата. Бику, както наричаха накратко мъжа й, следеше с очи болните, които изглеждаха уморени, макар че още по-изтощен вид имаха придружителите им.

Вита беше отворила шивачницата. Над вратата имаше надпис: английски стил.

По пътя хвана ръката на Бику. Пръстите му бяха отслабнали. И потъмнели. Устните му бяха почернели отдавна, приличаше на дете, което е събирало къпини. Едно малко дете, което е зарязало игрите, заради присвиване в корема и събира къпини, за да потуши една необяснима болка. Черният му дроб бе придобил подобен цвят. Най-черен от всички органи. И външната форма на този орган е като къпинена кръпка, назъбена и проядена. Ако продължаваше да се разяжда с този ритъм, щеше да се прокъса по държащите го жили и да стане на парцали.

Неговите изтънели пръсти, които Вита усети изпотени, въртяха отвертката с магнит и с трудност стягаха малките винтчета на часовниците. Бику убиваше времето си като разглобяваше и сглобяваше часовници и други електроуреди, изискващи съсредоточаване. Съсредоточаването отнема време, а времето изисква действие. А той лежи или седи, гали котарака и се чувства сякаш е някъде накрая на света. Готов е да работи от единия край до другия. Но как да работиш на края на света. И черният му дроб е едно такова място. Никаква ориентация, никакъв знак.

Трябваше да направят местна упойка на част от дроба му, за да проникнат отвън с дълга игла и да вземат малко материал за изследване. Но той изпадаше в колапс. Два пъти опитваха, докато Вита чакаше – първия път до открехнатата врата, втория път – зад затворената врата, където усети бавното му свличане надолу, влезе бързо и го видя. Тази манипулация, наричана биопсия, беше решаваща. Тя бе най-добрия тест за определяне степента на разяждане и увреждане на черния дроб, на основата на който да се предпише лечението, дозите, а всички останали дотогавашни средства бяха само налучквани. В тази държава нямаше лаборатория за диагностициране на хепатит С. Пациентът има цироза, цирозата изисква трансплантация, съществува риск вирусът да се появи отново и в трансплантирания орган.

- С тялото на Бику правят експерименти.

- Ако му се окаже своевременна помощ, мъжът ти ще живее дълго.

В този ден след срещата с министъра, когато Вита държа за ръка Бику по пътя, той й обясни, че Албания няма договорености с други държави за извършване на трансплантация на черен дроб. Единствената възможност оставаше изпращането на вербални ноти от страна на Министерство на здравеопазването до посолствата на съседните страни с цел получаване на виза, така че Сабри да можеше да отиде в болница в Гърция или Италия, където се извършва подобна трансплантация. Мъжът трябваше да остане дълго време там, където ще се извърши лечението. Трябваше виза, дългосрочна виза, виза за двама – за него и жена му, а също така много пари.

- Скъпо е, - беше казал министъра без капка надежда.

- Съпругът ми получава пенсия за инвалидност около 50 евро. Първите шест месеца за лечението плащаше моето семейство. Всяка седмица по 114 долара. Ако не бяхме получили подкрепа от държавата накрая, когато терапията стигна до 3000 евро на месец, нямаше да направим нищо.

- Разбирам – промълви министърът, колкото да каже нещо. Независимо от малцинствения си произход, той беше показал, че истинският паспорт на човека в тази страна, където най-важни за обичаите, а не делата, е доброто име. Презимето на министъра беше от латински произход и означаваше нещо като „сам” или „самотен”. Като министър, излъчен от партията на гръцкото малцинство, той беше разбрал, че когато нямаш никаква власт в ръцете си, тонът на търпеливия баща в общуването с албанците, които се палеха като вълна от пламък, щеше да му гарантира добро име без да е направил и ни грам работа, ни грам реформа. Всъщност реформа бе думата, която в администрацията означаваше уволняване на хора от опозицията и назначаване на верни партийни съратници.

- Значи ще ни помогнете, господин министър?

- Ще направя всичко възможно.

- Родителите ми са намерили една болница в Атина, където на направят точна диагностика. Ние не искаме икономическа помощ, нито пари от държавата. Вече не ни минава и през ум. С държавата знаем, че не стига, за да се оправим... Готови сме да продадем къщата, можем да вземе заем...ако трябва...ще стана донор.

- Разбирам, - каза министърът, който в този момент изглеждаше на жената като най-обикновен сред обикновените хора, който след седем години чакане в един миг дава светлина дори и за безнадеждни ситуации. –Разбирам – повтори той – сега трансплантация на черен дроб се прави не само от мъртви донори, но и от живи, ако изследванията за съвместимост са положителни.

Съпругът й би трябвало да чувства болка върху черния дроб, отдясно на стомаха, точно под ребрата. Но в същност нямаше. Беше просто изтощен, което бе по-лошо от болка. Безсилен. Мъж без капка сила.

- Гадене от храна?

- Бику няма претенции.

- Повръщане?

- Почти никога

- Нервност?

- По-скоро умора, докторе. Не може да се съсредоточи. Както го виждате, отслабнал е. Висок е метър и седемдесет, а тежи по-малко от 60 килограма.

- Уриниране?

- Малко трудно му е и урината му е като кока-кола.

- Със съня как е?

- Не мога да кажа как става сутрин, защото всъщност не спи по цяла нощ.

- Има ли температура?

- Ако не го боли тялото, ще има температура. Ако няма температура, страда от безсъница... плюс психологическата страна... продадохме къщата... чакаме визи.

- Трябва да се избягват всички рискови фактори...

Вита искаше да докосне пръстите на Бику. Сбърчи чело, когато си помисли, че онзи обраслият, гръцкият служител, която отговаряше за реда на опашката чакащи за виза в обградения със стени, решетки и камери по ъглите двор на консулството, щеше да забележи интимността им. Рижавият цивилен охранител видимо се забавляваше със своя албански, докато четеше имената в списъка. Целият светваше, докато четеше имена като Яна, Харила, Мария, Перо, Йорго, Маргарита, Кристач, Димитрач, Наси, Трифон... Хората от опашката се усмихваха на този добър грък, който използваше престоя си в Албания и за да опознае местните. Ако зависеше от него, със сигурност би помогнал на чакащите от опашката. Същите тези, които се усмихваха на ритуала на гръцкия пазач, оставаха с отворена уста и с цяла сбърчена омега на челото, когато същият този човек оставяше каната с шварц кафе върху външния перваз на гишето, затичваше се и спираше пред лицето на някого, готов сякаш да отхапе носа му, като на един се развикваше да говори по-тихо, на друг – да затвори мобилния, на трети – да стои в единична опашка, на четвърти – да загаси цигарата, скара се дори и на един полицай, облечен в униформа с емблемата на бълващия огън орел на ръкава. Тук наистина не минаваше нито униформата, нито орелът, нито да си смъкнеш собствената кожата дори.

„Трябва да избягваме рисковите фактори”, - повтори си Вита думите на доктора. Устата на рижавия се отвори, за да погълне един пържен картоф в кабинката. Охранителят бе заел отново мястото си, след като направи коментар за мъжа в полицейска униформа от другата страна на стъклото.

- Защо искате да пътувате в Гърция?

- Поради здравословни причини на съпруга ми.

- Кой ще покрие разходите?

- Моите родители.

- Къде ще отседнете?

- При родителите ми.

- Какво ще прави мъжът ти там?

- Биопсия на черния дроб. Лекарите ни очакват.

Жената зад гишето я погледна с присвити очи като гущер и фалшив и студен поглед, сякаш искаше да каже: gjineka, gjineka, не съм ви питала чакат ли ви докторите или не. Дори вербалната нота не помага особено и не ти дава никакви привилегии спрямо останалите на опашката. На английски обаче, не можеше достойно да изрази превъзходството и правотата си, произтичащи от правилата и законите, въдворявани от двете жени, стоящи една срещу друга от двете страни на стъклото. Жената зад гишето не можа да скрие затруднението си и впи присвитите си очи в папките на семейство Доко, проверявайки подписите и печатите върху документите един по един и, без да повдигне очи, каза на албанската преводачка до себе си двамата Доко да се явят в гръцкото посолството на 7 януари.

На 7 януари Сабри Доко получи гръцка виза, която беше безплатна – за лечение. На Вита Доко й бе отказана виза, тъй като не отговаря на необходимите изискванията. В официалния отговор пишеше: можете да се оплачете в срок от 90 дни пред Министерството на външните работи на Гърция.

Визата на съпруга й беше тримесечна. В рамките на тези три месеца той имаше право да пребивава 30 дни. Но визата се обезсмисляше, тъй като той не би могъл да пътува без Вита.

И той не замина. Приеха го в болница, без да има спешна нужда, просто да му дадат малко физическа помощ, за да има сили да пътува, т.е. да му влеят серуми, минерални соли и други подобни препарати. Черният му дроб беше започнал да събира вода и той използваше обезводняващи лекарства и един препарат, изпратен от Щатите, на растителна основа, който да играе ролята на черен дроб и да филтрира отровите. Съпругът й се оживи. Това беше може би най-добрият му период.

Вита се връщаше от Министерството на външните работи, където бе поискала ясно обяснение каква точно й е грешката в процедурата за виза. Беше кандидатствала отново за виза в гръцкото посолство. Качваше се по стълбите на блока. Спомни си думите на доктора на Бику: да се избягват рисковите фактори. Кои бяха този път? Къщата беше продадена. Скоро щяха да се местят на друго място под наем.

Колко пъти беше чувала по тези стълби гласа на съседката им, която викаше на голямата им дъщеря: Злато, златенце, дядо ти е паднал на стълбите. Бику слизаше и вдигаше донякъде баща си. Старецът, полузаспал, полубуден, едва влачеше крака по стълбите, докато малко по-пълната ръка на сина му висеше и се клатеше върху невидимата рана от страна на черния дроб.

Вита задържа дъха си на стълбите, там където толкова пъти съпругът й бе вдигал пияния си баща. Спомни си гласа на съседката, понякога не без ирония, Злато, златенце, паднал е... и гърлото й изсъхна. Нещата вървяха на зле.

Същата тази вечер Бику получи инсулт.

Както си беше полулегнал в отделението по гастрохепатология, му излезе кръв от устата. После избълва откъм ребрата кръв, цял облак. Кръвта скочи с цялото тяло на Бику и се събра и сгърчи като нощно цвете на гърдите на Вита. Главата му увисна на рамото на жена му. Чу се да мълви с прегракнал глас „миличък”. Притисна към себе си сянката, останала от мъжа й, който не каза нито „ах”, нито „ох”. Бику остана в кома пет дни. Не излезе от комата.

***

Дойде денят, в който Вита трябваше да се яви в посолството. Помисли си да не ходи въобще. Беше цялата в гняв, злополучие, нервност, трябваше да си търси правата, въпреки, че й беше тръгнало толкова на криво. Отиде там. В приемната на посолството изчака в колебание. Какво да им каже. Докато разни бюрократи минаваха пред нея, едно момиче й каза: „Госпожо, говорят за вас”. Там, в чакалнята пред гишетата, й се стори, че знаят всичко. Имаше хора на опашката и й казаха да чака. И тя реши да играе играта. Поиска да говори с началника, който е разглеждал и документите на Доко. Отново й казаха да чака.

Жената излезе от посолството и седна на тревата навън. След около четвърт час позвъня телефонът на съпруга й. Албански женски глас.

- Искаме да говорим със Сабри Доко.

- Може ли да се представите, госпожо?

- Не ми позволено, госпожо.

- Аз съм съпругата му.

- Къде е съпругът ви?

- Това е неговият телефон, но той е в мен.

Връзката прекъсна неочаквано. Веднага след това позвъня телефонът на Вита.

- Пак ли сте вие, госпожо?

- Да, аз съм.

- Защо и двата телефона са във вас?

- В мен са.

- Не разбирам.

- И аз не разбирам. Обикновена процедура ли е да се обаждате на мобилните телефони, на хората, които чакат за виза?

- Искаме да разговаряме със съпруга ви.

- Съпругът ми си е в къщи.

След което бързо добави: - Вие искате да говорите със съпруга ми, а аз искам среща с консула или посланика.

- За какво, за чия молба?

- За първата молба.

Гласът отвън се замълча за малко, след което каза: - Ще ви потърсим по-късно, тъй като сега е невъзможно да се свържете с посланика или консула.

През цялата седмица Вита се опитваше да си обясни нещата. Главата щеше да й се пръсне. Повтаряше си непрекъснато възможния мотив за отказа: на болния се дава виза, а на нея – не, защото няма да се върне.

Отново се обади женският глас от посолството:

- С госпожа Доко ли говоря?

- Да.

- Как е вашият съпруг?

- Защо ме питате за съпруга ми, когато много добре знаете как е?

- Не, не знаем.

- Знаете много добре още от първия ден, когато дойдох при вас.

- Ами тогава защо казахте, че си е в къщи?

- Съпругът ми си е в къщи, но не съм уточнила в коя къща. Ако искате да знаете адреса му, ще ви заведа. Но искам да знам кой носи отговорност, затова че той пострада така?

- А вие какво искате сега, все още ли искате виза?

- Какво искам аз би трябвало да знаете отлично, а също така да сте наясно, че загубих не само съпруга си, но и къщата си. Децата ми са на улицата. Искам да знам, дали вие лично сте виновна за това, че ми бе отказана виза? И за това, което ми се случи? Мълчание.

- Ако не сте отговорна вие, уважаема госпожо, няма какво да говоря с вас. Аз искам среща с консула или посланика.

- Ще говорите с консула и посланика, за да им наприказвате тези неща?

- Да.

- Да не би да знаете гръцки?

- Няма нужда, ще наема преводач.

- Не се разрешава преводач, - уточни гласът.

- Консулът и посланика все ще знаят някой чужд език. Така че не е в това проблемът.

- Ще ви уведомим.

- Не, не искам да ме уведомявате. Искам да ме извикате и да ми дадете в очите положителен или отрицателен отговор. Искам да ви видя в очите.

Вита получи гръцка виза през втората седмица на март. Уведомиха я със съобщение на мобилния телефон. Дадоха й едномесечна виза. Мислеше да продължи по-нататък и да пита посланика, консула или съответната служителка какво смятат, че би могла да направи с едномесечна виза. После си помисли, че в Албания нямаше особен смисъл от това – нямаше да спечели нищо. Щеше да си скъса нервите, а толкова искаше да постигне нещо, поне да знае кой беше този, който има право да вземе решение за живота и смъртта на един човек. Кой е толкова всесилен?

След това да притисне до стената албанското външно министерство. Вита отиде все пак в министерството. Не получи официален отговор. Единственият отговор, който й дадоха, беше неофициален: безсилни сме пред гръцкото посолство.

Тази държава беше безсилна да се оплаче за един човек, какво остава да търси сметка и изисква отговор какво е сбъркала при подаването на документите. Дори това не може да постигнеш тук, помисли си тя. Какво ни остава тогава? Никакви рискови фактори повече, припомни си тя безполезната заръка на лекаря.

***

Сабри Доко почина на 19 февруари 2009, месец и половина, след като той получи гръцка виза, но на съпругата му й бе отказана. Един столичен ежедневник писа „Почина след инсулт Сабри Доко, на 42 годишна възраст. От 8 години страдаше от хепатит С и имаше нужда от трансплантация. През цялото това време негов дом беше отделението по гастрохепатология към клиниката по вътрешни болници на Университетска болница „Майка Тереза”. Остави съпруга и две малки дъщери. След толкова години безрезултатно тропане по вратите на държавните институции, трагичната присъда му бе подпечатана от гръцкото посолство, което отказа виза на съпругата му.” След един месец почина и баща му. Беше решил да не пие и да не яде нищо. Вита не напусна Албания с 30-дневната туристическа виза, която получи от гръцкото посолство три седмици след смъртта на съпруга си.

 

© Elsa Demo
Елза Демо от Албания
Eлза Демо, род. 1976 във Фир/ Албания, живее в Тирана/Албания; следва албанска литература и езикознание във философския факултет на Тиранския университет/ Албания (1995-1999); от 1999 пише редовно за албанските ежедневници Koha jonë, Korrieri, Shekulli, а от 2003 отговаря за културната страница на най-големия албански ежедневник Shekulli; публикува есета, репортажи, разкази в Koha jonë, Korrieri, Spektër, Shekulli и други албански списания и антологии; съиздател на антологията на албански писатели Shqipëria kujton. 1944-1991 (Албания си спомня 1944-1991) Тирана, 2009, както и на втората антология Shqipëria tregon. 1991-2010 (Албания си спомня, Тирана 2010); 2009 е отличена с наградата "Войтила" на Първия международен журналистически конкурс на средиземноморския регион в Бари / Италия.

 

Превод Адриан Кльоси
Ардиан Кльоси, род. 1957 г. в Тирана/Албания; завършва албанология в Тирана; 1980/86 работи като редактор и преводач в издателство “Наим Фрашъри”; следва германистика и сравнително литературознание в Университета в Инсбрук с докторат през 1990 г.; след завръщането си в Албания се ангажира в студентското движение и свободния печат; 1993/98 живее и работи в Мюнхен, преподава в катедрата по албанология; заедно с Вилфрид Фридлер съставя Немско-албански речник, излязъл в издателство “Лангенщайд”, 1997 г.; след завръщането си в Албания (1998 г.) пише студии, статии, книги – “Пеласгийските нощи на Карл Райнхолд” (2005 г.), “Роберт Шварц или прозорците на моя град” (2007 г. на албански и немски език), “Катастрофата в Гърдец” (2009 г.) и др.; от 1983 г. превежда творби на немскоезични автори като Бюхнер, Кафка, Брехт, Бьол, Дюренмат и др.; отличен е с много награди за авторски произведения и преводи.