Смелостта да си спомним

Пчела

  • Read in Turkish by the author
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.
  • An excerpt from The Wasp by Müge İplikçi
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.

Кратка новела на турската писателка Мюге Ипликчи в превод на Азиз Шакир-Таш.

„Какво толкова, пчела!”, промърмори. „Ох, синко, ох!”

Жената почака. Прокара ръце по челото на детето, чиято температура от вчера насам не спадаше. От часове носеше на гръб този огнен товар. Но отслабналото й дишане й бе позволило да стигне дотук. Очевидно бе, че няма да могат да продължат да вървят по същия начин. Да можеше да свърши тук! Жената го желаеше с цялата си душа. Беше уморена, толкова уморена, беше останала само кожа и кости. А отгоре на всичко и това! Едва носеше себе си, а й се бе наложило да носи на гръб и детето. Но беше свършена. Сега трябваше да изчака. Трябваше да чака.

Поне докато детето си стъпи на краката?… Под падналата върху едно залиняло орехово дърво сянка на августовския пек забеляза огъня, който се бе притаил в тялото на детето. Изневиделица – гласове. Щурците свиреха до премала. Макар свекървата да бе предложила „да останем и ние”, жената бе възразила: „Няма защо, ние само да си поемем дъх и ще ви настигнем.”

Свекървата бе същата както винаги. Толкова добра, грижовна, закриляща. Винаги си е била такава. Ангел без криле. Свекървата имаше златно сърце, под чиято тежест жената бе смачкана; през повечето време това задушаваше жената, унищожаваше я. И особено след като всички си отидоха, след като смъртите и новините за траур се заредиха една след друга и вкъщи останаха сам сами. Не като свекърва, а като майка, не като възрастна жена, а като връстница, не като майка на съпруга й, а като кръвна роднина. Една добрина биваше последвана от друга. За жената добрината бе вече затвор, нищета, робство… Гозбите, изпраните чаршафи, грижата за децата, подреждането на дома… Всичко правеше свекървата. С нежност, разбиране, добронамереност, любов. Само че жената всъщност имаше нужда не от всичко това, а от живот. Въздухът, който бе дишала със съпруга си, бе откраднат, заради подранилите смърти неприкосновеността на дома бе помрачена, надеждите й бяха изчерпани, мечтите й бяха свършени. Това, че като капак на всичко свекървата беше разпростряла криле като орлица, я задушаваше, не й даваше да си поеме дъх. Жената нямаше дори тридесет. А беше свършена. След всички удари, които съдбата й бе нанесла, тя имаше вид сякаш съпътстващото я зло й липсва. От една страна това усещане я караше да се срамува, а от друга – не успяваше да се отърве от него. Въздъхна дълбоко. Тихомълком повдигна, после отново смъкна рамене.

Конвулсиите, които проникваха в дълбините на детското телце, караха момчето да стене. Жената пак промърмори „Ох, синко, ох!” Огънят беше обхванал вече тялото на детето. Жената отсипа малко вода от металното канче и прокара длан по горещото като въглен чело на детето. Плътта бе толкова топла, че веднага попи влагата; ръката на жената остана суха. Същата ръка, която в стаята на горния етаж на тяхната къща в Одрин, в опушената светлина на кандилото, разделяща нощта, обхождаше косата му и му тананикаше приспивни песни. „Ох…”

Момчето чу този глас да излиза от живите спомени, които бе загубило заради суровостта на продължаващото с дни пътуване. Сякаш майка му го повика, поглеждайки през издигащата се от кухнята на къщата пара. Курабийките, приготвени по рецепта от Кавала, бяха току що извадени от фурната и с аромата си вече подслаждаха гледката. Живото трептене, издигащо се от пудра-захарта на курабийките, бе мигът, точката, в която маслото се докосва до брашното, захарта и живота. Едно дълбоко и бързо вдишване накара цялото тяло на момчето тихичко да потрепери. От доста време вдишваше и издишваше по този начин. Жената с омраза помете мравките, които бяха прекосили килимчето, върху което седяха, и се бяха покатерили по придобилите сивосин цвят голи глезени на момчето; а някои от мравките смачка с длан; бе се озлобила срещу тези създания, които не си знаеха мястото. Това стана причина моравите вени на тъничкия й врат да се препълнят. „Само вие ни липсвахте!”, смъмри ги тя…

Изтощените, премалели от умора стъпки на кервана течаха пред тях бавно, бавно като падналите в Марица сенки на бедните дървета и краят им не се виждаше. Десетки деца, възрастни, ранени. Трудноподвижни, дишащи тежко, изморени. Част от тях се обръщаха към нея. „Дъще, какво има?” Други бяха дошли заедно с нея от Димотика и чак от Софулу по времето, когато тя бе млада булка. Съседи, далечни роднини и близки. Димотика… Въздъхна дълбоко: „Ах, ах”. „Всяка от девойките на Димотика беше някога като чинар.”

В онова „някога” го нямаше тоя задушаващ я задух, който я стискаше за гърлото; в онова „някога” денонощието бе като свежестта, която чувстваш, докато пиеш студена вода. Имаше една булка, която със същата онази свежест пръскаше по лицата на хората усмивки. Онази булка се притичаше на помощ всекиму, не се спираше нито за миг, мяташе като грамадни дисаги цялата тежест на дома върху тънката си, но силна снага и нищо не можеше да й се опре. Беше по времето, преди къщата да бъде обградена от банди. Преди дивите, раздиращи нощта гласове на бандитите да се издигнат предизвикателно към младите мъже от къщата. Преди в тъмното да бъдат хвърлени кесии, пълни с жълтици, благодарение на което поне за известно време да си отдъхнат. Преди кесиите и жълтиците да свършат.

И после? После мъка.

С тая мъка бяха извървели пътя от Димотика до Одрин. И на излизане от Димотика бе тъй. По това време всяко кътче бе вече в положението, което щеше да настане тук след избухването на Балканската война, бе трудно да се изтърпи. Във всяко село властваше насилие, което все повече се засилваше. Насилие, упражнявано от един човек над друг, от една религия над друга, от един народ над друг. Това бяха раздори, от които никой нямаше да спечели. Ясно бе, че е точно така, но стрелата вече бе излетяла от лъка. По онова време цялото население на Западна Тракия плачеше с кървави сълзи. Натискът върху него се засилваше и се разпростираше все повече и повече. На никого не му оставаше нито време, нито сили да даде право на другия.

По пътя от Димотика за Одрин жената си спомни ланшната си сватба и заплака. Съпругът й Хасан, синът на съседите, детската й любов, бе до нея. Беше й казал: „Не бой се. Ще си подредим дом и в Одрин, всичко ще направим наново.”

Така ли бе станало наистина в Одрин?

Не.

За жената домът отдавна бе загубил смисъл. Домът бе онова, което напускаш в някой миг на нощта и където повече не се връщаш.

Бе с всяка стъпка, с всяко вдишване да изчерпваш миналото в себе си, да живееш забравяйки, да живееш премълчавайки. Домът бе да изчезнеш заедно с всичко това. Винаги нещо щеше да липсва. Беше и безпокойството, че не можеш да забравиш в пълния смисъл на думата. Но… Въпреки това да си го спомняш. Беше със сигурност да помниш липсата, но дори и в липсата Него винаги го имаше. Речниковият ти запас се увеличаваше с думи, които изглеждаха като нови. Значенията им не бяха нито минало, нито настояще. Новото значение на отиването беше да преодолееш оградата на онази стара къща и да отидеш; новото значение на падането – да паднеш в тъмния кладенец, който се намираше в градината на онази къща; новото значение на заключен бе да останеш заключен в таванската стая на онази къща... Това, което последва, бе живот без къща, но напълно сраснал с „къща”-та. Къща означаваше конак. Конакът в Димотика. Означаваше миризмата на влага по скърцащите стълби, резбите по таваните, кьошка на горния етаж, къщата на съседите, която можеше да бъде различена от същия този кьошк, многобройните дни и нощи, в които стаите се отваряха към други стаи и отваряйки се, си пожелаваха една на друга добро настроение. Означаваше песните, които съпровождаха онези дни и нощи.

насред битоля – бунар,
имай милост, скъпи ми бунар,
всяка от девойките на димотика е като чинар,
ние свирим и играем, знай

Духовното преселение от димотишката в одринската къща отне десет години. И то в такива условия. Фалшиво, мълчаливо.

Докато се опомни, жената народи деца: едно, две, три; а като опита майчинството, се попромени. Покрай Балканската война и битките при Галиполи всички преходни радости свършиха. „Ако пръстта означава сълзи, рече си тя, то по-добре да я нямам.” Тогава пожела да забрави всичко, съвсем всичко. И особено след като скоро след раждането на малката си дъщеря бе загубила съпруга си, своя Хасан, и особено когато скоро след Хасан загуби и сина си... Бе предала Хасан и по-малкия си син на една болезнена треска – на ада на холерата. Обичта се бе смесила с пръстта, а това не беше нищо хубаво. Докато се опомни, се заредиха нови загуби. Погреба в одринската пръст майка си и баща си, а след това – и свекър си; започна да се чувства свързана с Одрин не чрез живите, а чрез своите мъртви. Много пъти пожела да умре, много пъти я спасяваше свекърва й. Свекървата с толкова добро сърце! Свекървата, която казваше: „Жените, които са вкусили горчилката от загубата на рожба, се подкрепят една друга!” Жената-олицетворение на състраданието, която казваше: „Отсега нататък ти си ми не снаха, а истинска дъщеря, сестра, моя кръв.” Оглупялата старица, която я спаси от полудяване!

Сега отново бяха с нея по пътищата. Бяха по-скоро изтощени, отколкото уплашени, по-скоро отчаяни, отколкото гневни. Сегашната цел на пътуването им бе Истанбул. А след това – някое неизвестно кътче в Анадола. Почти всички познаваха тази преселническа история. Това бе познание, проникнало до мозъка на костите им. Проникнало толкова надълбоко, че имената се бяха превърнали сякаш в техни души. Онова, което по време на това преселение изоставяха зад гърба си, без да се извърнат, бяха спомените. Спомените, покрити с пепел.

Можеше ли жената да започне всичко отначало?

Това, което пренасяха към бъдещето, бе едно ей толкавичко момче, което се топеше на коленете й, на два-три километра напред – една дъщеря, една съсипана от болка, куцукаща свекърва и няколко кухненски съда.

Щеше да е по-точно да каже „това, което влачеха към бъдещето”.

Ето, че всичко пред нея изтичаше. Синият конак в Димотика, надеждната триетажна дървена къща в Одрин, изпълненото с тъга щастие, радостите, устояли на мъката… Телата, изтекли безвъзвратно към бъдещето. Или по-скоро труповете?

Жената отправи празен поглед към онова, което изтичаше пред очите й.

Сега някой я викаше по име.

Бедрие!

Бедрие отговаряше на всички приблизително еднакво дистанцирано. „Преди два дни в долното поле пчела ужили момчето, има температура.”

В действителност едно ужилване от пчела не можеше да бъде причина за тази температура.

Някои предлагаха да поносят момчето на гръб, други – да го качат на мършавите си коне. А Бедрие беше наясно, че да тръгнеш по изселническите пътища означава да пресметнеш и запълниш всичко до последния милиметър и да поемеш към неизвестността.

Опаковките от изпотрошените надежди, натоварени с две-три вещи и спомени, бяха повече от достатъчни за един човек, никой друг не би могъл да извлече полза от това и да разчисти място за себе си. Празното място по време на изселване бе твърде луксозна ненужна фантазия. Затова тя щеше да почака. Щеше да почака температурата да спадне и предизвиканата от температурата треска и студени тръпки да отшумят. Но тялото на детето се гърчеше все по-силно и по-силно, блясъкът в очите му все повече помътняваше. Бедрие познаваше това превръщане в нищо, познаваше го, но не смееше дори да си го помисли. Не можеше да продължава така.

Не.

Все пак тя се помоли на своя Бог:

„Или го изцери, или се погрижи да го оставя тук!”

Тогава Бедрие щеше да тръгне, без да се обръща назад. Все едно накъде! Свекървата все някак щеше да се погрижи за малката й дъщеря.

Момчето отново си представи, че е в оная житна нива, където го ужили пчелата. Този път нямаше и следа от болката, съмнението и страха. Класовете ли бяха по-жълти, или косата му – никак не можеше да прецени. От вятъра те полягаха бързо ту наляво, ту надясно. После вятърът го блъсна в гърба. То се затича. Тича, тича, тича. Чак до манастира отсреща, до великолепния вир насред манастира. Пролича си, че момчето е в началото на дълъг сън. Звуците на водата се смесваха с прохладата на двора. Пролича си, че във водата отекна най-невинният глас на детството. А след това и прочувственият глас на майката. Онзи тъй красив напевен майчин глас, който обгръщаше и омагьосваше къщата и окадяваше живота:

насред битоля – вир,
имай милост, скъпи вир,
всяка от девойките на димотика е кат богатир,
ние свирим и играем, знай.

насред битоля – чешма,
имай милост, скъпа ми чешма,
всяка от девойките на димотика е единствена,
ние свирим и играем, знай.

насред битоля – бунар,
имай милост, скъпи ми бунар,
всяка от девойките на димотика е като чинар,
ние свирим и играем, знай.

Жената се взря в очите, намерили убежище в главата, която се изплъзваше из ръцете й. Бяха много познати. Цветът на очите, пъстротата на този цвят, който озаряваше широкото чело, капчиците роса, поръсили пъстротата… Блуждаеха из вдлъбнатините, които тя познаваше наизуст още от мига на раждането. Дори очните кухини на сина й бяха същите като на баща му. Черните ресници, огнените извивки на ресниците, докосващи клепачите. Звездите, които се въртяха в очите му, стигаха чак до ресниците.

„Ох, синко, ох!”

Но незнайно защо изведнъж се отърси. Трябва да се бе объркала. Една пчела, една нищо и никаква пчела! Какво толкова може да причини едно ужилване от пчела!

Щяха пак да поемат по пътищата, щяха да догонят свекървата и дъщерята, щяха да си разказват толкова много неща.

Тя погледна в очите на сина си.
Погледна към небето.
Погледна към преминаващите покрай нея.
Погледна света през очите на сина си.

В тези очи се четяха не отраженията на един ослепителен ден, скрити в очите на нейния Хасан и в очите на по-рано починалия й малък син, а помръкването на смъртния одър.

 

© Muhsin Akgun
Мюге Ипликчи от Турция
Мюге Ипликчи, род. 1966 в Истанбул/ Турция, живее в Истанбул; завършва английска филология в Истанбул и специализира американска и английска литература в Охайо, САЩ; магистърската й работа в Истанбулския университет е на тема „Поп културата и жените“; Мюге преподава във факултета по медийни науки на Истанбулския университет; писателка; автор на много книги, някои от последните - Kısa Ömürlü Açelyalar, разказ (Истанбул, 2009); Kafdağı, роман (Истанбул, 2008); Gelaciyen Bajare Nu - Yeni Kent Dedikoduları, избрани разкази (Диарбекир, 2007); Cemre, роман (Истанбул, 2006); Kül ve Kel, роман (Истанбул, 2004); Transit Yolcular, новела (Истанбул, 2002); нейни творби са преведени на много езици; за литературното си творчество е отличена с наградите „Яшар Наби Найър“ и „Халдун Танер“.

 

Превод Моника Демирел
Моника Демирел, род. 1960 г. във Висбаден /Германия; 1981/87 следва превод в Хайделберг (испански и английски език); няколко години работи като екскурзовод в чужбина; преподава немски език и превежда научна литература; от 1999 г. работи като преводачка на свободна практика – превежда от турски на немски език; превежда творби на Оя Байдар, Гюлтен Дайъоглу, Кемал Йозер, както и есета, разкази и пътеводители на други автори; от 1993 г. живее в Турция.