Смелостта да си спомним

Слепи петна

Разказ на босненския писател Фарук Шехич в превод на Моника Янева.

Слепи петна

Колко далече бяхме от престъпленията, които се извършваха пред очите ни. Понякога се говореше как Рицарите отсичат на бойното поле главите на пленените сръбски войници. Някои намираха в това причина за възхищение от военните умения на бойците и от храбростта им да заколят някого, да му отрежат главата, увеличавайки по този начин планирания брой мъртви вражески войници. Картините на обезглавяването предизвикваха в нормалните хора гадене в стомаха и тежест в гърдите. Рядко се говореше за такива неща, които тогава още никой не наричаше военни престъпления. Борбата за физическо оцеляване можеше да оправдае всички действия и събития, особено когато се намираш в един анклав, в концлагер от отворен тип, против който се бореха три вражески войски: босненските сърби, книнските сърби и автономистите на Абдич. Тук нямаше място за хуманизъм и ренесанс, така мислехме тогава, и не мога да си спомня някой някога да е споменавал синтагмата военно престъпление, която за първи път чухме по CNN по повод Омарска и Кератерм, а след това и в историите, които тайно се разпространяваха след падането на Сребреница. Нашата военна служба за Информация и Морал не ни казваше пълната истина за Сребреница. Моралистите, както обикновено, ни четяха най-новите цензурирани новини от бойното поле на Източна Босна. В тези репортажи се споменаваше за загинали войници, но не и за масовото избиване на 8000 пленници. Също така изрично се изброяваха танкове, камиони, автомати, боеприпаси, иззети по време на пробива, който осъществиха жителите на Сребреница и Жепляк в свободната тузланска територия и това действаше като лъжлива утеха. Падането на Сребреница се представяше по-скоро като тежко военно поражение и по-малко или никак като военно престъпление, въпреки че горчива болка и ярост прозираха в думите и между редовете. Пълната истина щях да разбера едва в края на войната, когато военните тайни станаха безсмислени, но и тогава ни най-малко не бях способен да осъзная обхвата на трагедията в Сребреница, която след присъдата на Международния наказателен съд в Хага щеше да бъде обявена за геноцид.

Слушахме истории за това как са измъчвани автономисти (известни и предполагаеми) и няколко цазински сърби (двама-трима, колкото са били в града), обвинени в шпионаж, в онзи момент, когато ситуацията на бойното поле беше тежка и на ръба на поражението. Според слуховете изтезанията бяха извършвани от местни или чуждестранни престъпници на служба в цивилната полиция. Говореше се за мъчения с ток, който включвали към тестисите на затворника, или го хранели със сол и след това го принуждавали под смъртна заплаха да поема огромни количества вода. Но и тези истории не ни ужасяваха кой знае колко, тъй като смятахме автономистите (особено тях) и четниците за върли врагове и към тях не трябваше да се проявява никаква милост в ръкопашния бой… Всъщност ние бяхме на най-страшното бойно поле, където разумът ти диктува само едно: остани жив!

Говореше се и за пленени сърби край Чойлук, за това как са ги пребивали до смърт с лопати и стоманени кабели от съборените електрически стълбове. Можех да си представя тази картина и тя се е запечатала в съзнанието ми, защото не успявах да проумея как някой може да изтезава затворника, когато е обезоръжен и безпомощен, захвърлен в някое мазе, лишен от всички черти на зъл враг. За военните полицаи мъчението бе професия, биеха четниците, тъй като самите те не трябваше да отиват на бойната линия. Някои от мъчителите бяха тук заради отмъщение за убит брат, дъщеря или син.

По време на престоя на военната икономическа комисия един боен другар ми показа хангар, в който са изтезавани и убивани пленените сърби от Чойлук, били заравяни наблизо, откъдето после ги изравяли и транспортирали за размяна на наши и техни войници, по-точно на трупове. Не си спомням на бойното ни поле някога да е имало размяна на живи пленници. Спах няколко дни близо до хангара, където са се извършвали изтезанията и убийствата. Преди войната там са отглеждали и угоявали телета. Гадеше ми се от това място, където кръвта не можеше да се измие нито с вода, нито да изчезне с годините. Мислех и за хората, които са изтезавали и убивали, но беше за кратко, тъй като гаденето приличаше на лудост и най-доброто решение бе да изключа мозъка си.

При една от нашите мащабни военни акции попаднахме в село с преобладаващо сръбско население, където видяхме жена, непожелала да избяга с другите селяни и останала в своята къща. В единия край това богато китно село беше напълно опожарено, защото там били мюсюлманските къщи. Начинът, по който бе извършен палежът, говореше за прецизността на местните хигиенисти, загрижени за чистотата на небесния народ. Нямаше време да мислим за съдбата на техните семейства. Жената беше на средна възраст, снажна, с румени бузи като две ябълки изпод забрадката. Седеше на масата в своя двор, все едно нищо не се е случило. Попаднахме случайно на нея, тъй като военната операция за превземането на селото се провеждаше от различни посоки, сред растящата врява бе настанало обичайното объркване, когато в нападението участват различни войскови единици.

Чух как тя говореше на няколко войници, които се мотаеха там: „Мои ли сте вие, сърби? Да, да, само няма да кажете, сърби мои...“

Не съм сигурен дали чух взрива, когато бях близо до нея или след като завих зад обора, бързайки да изпълня задачата по завземането на близкото възвишение. Не си спомням, може дори и да съм я видял мъртва, но съзнанието ми след това отказа да възстанови сцената на престъплението. Това бяха секунди, през които мислиш със сто километра в час и всичко, което е извън целта ти, преминава мигновено, като дневен кошмар. След взрива продължихме към нашия хълм, над който се спускаше септемврийски мрак. Докато минавахме край православната църква, чухме изстрели и експлозии от гранатомети. Командирът попадна на някакви диверсантски групи и ми каза да се наведа заради обстрела на четниците, които в този момент се опитваха да разрушат с граномети православната църква. Когато най-после изкачихме върха, без да попаднем на засада, се разпръснахме по дължината на седловината и заехме отбранителни позиции. Останахме там десет дни. В селските къщи имаше ток, гледахме програмата на HRT като хипнотизирани. Що се отнася до боеприпасите, оръжието, храната и цигарите, това бяха златните дни на войната, нейните последни дни. По нареждане на главното командване се изтеглихме без сражение в една тъмна нощ. Селото изчезна в мрака зад гърба ни. В него и в околностите му се отглеждаха сочни чушки бабура, растящи в плодородната песъчлива почва. Цветът им натрапчиво напомняше бузите на селянката, няколко минути преди да бъде застреляна.

1992

Първите дни на войната - млади и объркани като пияни пчели. Ще се съсредоточа върху лицата на хората и нещата, които възкръсват в паметта ми. Място на действието са изоставените къщи, които още на втория или третия ден от войната изгубиха напълно топлината и някогашното си предназначение. Семействата изчезнаха и се превърнаха в бежанци. Лицата им са замъглени и извън фокус. Въпреки че въоръжени хора непрекъснато се движеха и тичаха под гранатите и куршумите, всичко сега ми се вижда като на забавен кадър, застинало като в музей на восъчните фигури. Сред всеобщия хаос се откроява едно лице, лице на младеж, около двайсетгодишен, с белег и кривогледи очи. Косата му е тъмна, а кожата - светла, очите - разположени така, че придават на лицето леко азиатски вид. Движенията му са енергични, тялото му е мускулесто и добре сложено. Лицето е грубо и нежно едновременно, и в него желанието да изглежда страшно се сблъсква с младостта му. С единия крак на прозореца, а с другия, стъпил на дивана, гледа навън, в посока оттатък реката, където е невидимият въоръжен до зъби враг. Това са нашите градски сърби и техните роднини, слезли в града от склонове на Гръмеч, за да се разплатят най-накрая с Турците. Цялата външност на младежа излъчва тревога, изпитвам страх да го погледна в очите. Нещо в лицето му се бе отключило и пуснало навън всички демони. Тогава го видях за пръв и последен път.

Градът изчезва пред очите ни. Превръща се в чужда и необозрима столица на нашата утопия, която гласи: искам да се върна вкъщи и всичко да си бъде както преди. Никой вече не мисли за водата и реката. В края на април природата се събужда с пълна сила и това отминава незабелязано от никого. Завръщаме се бавно към примитивните форми на живот, където най-важното е да бъдеш сит, на топло и на сигурно място. Учим се на омраза, защото тя е единственият начин да оцелееш и с нейна помощ е възможно да събудиш бесовете и демоните, които ще те държат жив, които ще ти дадат воля за живот. Не е трудно да се научиш да мразиш, трябва просто да се предадеш на тялото си.

Как е смешно това желание тялото ти да остане непокътнато. Човек се напряга до краен предел само за да остане цял. Създава непристъпни граници, за да запази куп месо и кости, сърце и може би душа. След това градът и човекът никога няма да бъдат същите, ако изобщо човек дочака края на войната. Градът не може да бъде унищожен, той е недосегаем и човекът ще използва цялата си сила, за да го обнови и върху руините му наново да сътвори разрушената си душа. В началото опитът е обречен на неуспех. Нищо няма да бъде както преди, още никой не знае този факт. Всички вярват в собственото си бъдеще и в благополучието на града, и това е нормално, защото така мислят хората след всяка война. Мигът на колебанието и съмнението отминава и аз отново вярвам в града и в реката, които със своите подземни сили могат да възродят хората от пепелта. Улиците са пълни с боклук и скелети на опожарени къщи. След десет години следите от войната ще се виждат само по черно-белите фотографии. Това, което е парадоксално, е осъдено да победи.

Тошиба

В моята Александрийска библиотека, онази, която би трябвало да бъде създадена от малки предмети, незначителни дневни ритуали или откъслечни спомени, се намира един стар касетофон Тошиба. Купих го от една книжарница някъде в началото на осемдесетте години и този касетофон с две глави беше първият модел, чиито командни бутони бяха разположени долу, точно под гнездата, където се слагат касетите. Беше лек, с приятен дизайн, нито прекалено висок, нито прекалено голям, изработен от черна пластмаса, а светлините от скалата на радиото през нощта приканваха към пътуване без движение из далечни места като Рига или Вилнус, градове, за които тогава със сигурност не знаех къде се намират. Техните имената ми изглеждаха като от друга планета, също както балтийската и неславянската част на CCCP (с изключение на литовските баскетболисти от Националния отбор). Касетофонът старееше с бързината, с която техническите устройства напредват с дизайна и с все по-модерните си и безумни новоизмислени функции. Капитализмът, от който все още ни делеше Берлинската стена, сътворяваше чудеса, които щяхме да видим със закъснение, когато това вече ще е загубило емоционалния си смисъл, тъй като ние самите ще бъдем изгубени в своя живот, в опитите да го намерим отново и да го изградим цялостен и щастлив. Поради това деветдесетте години властват над нас като тоталитарен спомен. В моята Александрийска библиотека, това проумявам едва сега, този касетофон ще заеме високо място по скалата на значимостта. Оставих го в Загреб и на 15.04.1992 г. се върнах в родината си, обхваната от войната. Източна Босна гореше, с очите си видях бежанците от Зворник - с найлонови торби и вързопи стояха на паркинга пред загребската джамия, хоратa, които щяха да станат първите бежанци, разпръснати като празнични салюти в нощното небе по всички възможни посоки на света. Няколко дни преди това в Сараево бяха провеждани митинги за мир и за запазването на Югославия. Малоумните миньори с югославски знамена и със социалистически песни на уста маршируваха, докато четниците не ги разбиха със снайперистки куршуми от хотел Holiday Inn.

Във филма Blade Runner по сградите на футуристичен град, непрекъснато обливан от дъжд, се виждат огромни реклами на фирмата TDK, която винаги ще помня заради 60 и 90-минутните касети със същото име. Някъде сигурно съществува невидима планета, свят на изгубени вещи и предмети, излезли от мода, чиито реклами пулсират с неоновото сияние на непреходността.

На бойното поле през 94-та година, от една къща, чийто покрив ревеше с бесния вой на вятъра – духа на нашето време, спасих касетофон Sanyo, който щеше да ми служи цели 14 години. Бойното поле беше от блата, дъжд, облаци и сиви дървета като руски фронт в късна есен, преди снеговете, леда и студа. Нашият фронт беше по-лош от руския, тъй като нямаше степ за отстъпление, но беше наш. Когато си спомня за него, ми става студено и в костите, а след това той се превръща приятен извор на топлина, печка, която не съм призовал, но ме грее. И тогава се появява Рутгер Хауър в дълго кожено палто, докато дъждът се лее над бойното поле, и, проправяйки си път с ръце през острите храсталаци, непрекъснато ни повтаря: This is not Time to die. This is not Time to die...

Дори и след като престанах да го използвам, дълго време след войната, касетофонът стоеше между ценните предмети в моето обкръжение като съхранена реликва от някакво минало, от моето минало. Едната страна на пластмасовия панел беше разтопена от висока температура. Имаше белег от куршум и свърши в контейнера в края на града.

По време на кратък сън видях пред себе си касетофон Тошиба. Лежеше на една маса, целият разбит, с жици, които го държаха да не се разпадне напълно. Скалата светеше в блед син цвят, вътре механизмът бе почти непокътнат с някакви ярко жълти редици диоди, приличащи на съоръжения за пренасяне на електроенергия. Самотни паметници на старата технология като напуснати градове от началото на ерата на Дивия Запад - така изглеждаше вътрешността му. Отвън бе разбит, но работеше. Не бяхме ли всички ние такива веднага след войната. Несъзнаващи, че сме засегнати от всеобхватната корозия и отново натъпкани с лудия адреналин на оцелелите. Заради касетофона и много други изгубени неща, особено онези, които не са материални, започнах да градя своята Александрийска библиотека. Когато запазя някой предмет в библиотеката, тя автоматично престава да работи. Изчезва мистериозно, както й се полага, и тогава мога да бъда щастлив.

 

© Amer Kuhinja
Фарук Шехич от Босна и Херцеговина
Фарук Шехич, род. 1970 в Бихач/ Босна и Херцеговина, живее в Сараево; военна служба в армията на Босна и Херцеговина (1992-95); от 1998 публикува литературни творби (лирика, проза, есета, критики); журналистически репортажи, колумнист на различни медии (онлайн списанието Žurnal, Сараево и e-Novine, Белград); някои от последните му книги: Hit depo, лирика (издателство Buybook, Сараево, 2003 и издателство Omnibus, Сараево, 2008), Pod Pritiskom, проза (издателство Zoro, Сараево-Загреб, 2004); Transsarajevo, лирика (издателство Durieux, Загреб, 2006 и издателство Branka Vuković, Белград, 2007), Street spistels, двуезична поезия (издателство Treći Trg, Белград, 2009); на немски език са преведени: Pjesme u Nastajanju (Стихове в процес на създаване), Hit depo (Под натиск); награди от: Oslobođenje 2003 (ежедневник в Босна и Херцеговина), издателство Zoro (2004) и фестивала на лириката Trgni se! Poezija!, 2008, (Събуди се! Поезия!)

 

Превод Клаус Детлеф Олоф
Клаус Детлеф Олоф, род. 1939 г. в Любек/Германия; живее в Загреб и Грац; следва славистика в Хамбург и Сараево; от 1973 г. преподава в Университета в Клагенфурт; превежда на немски език творби на южнославянски автори като Джевад Карахасан, Миленко Йергович, Зоран Ферич, Игор Щикс; за многостранната си дейност е отличен през 1991 г. с Австрийската държавна награда за превод.