Смелостта да си спомним

Никозия

  • Read in Greek by the author
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.
  • An excerpt from Nicossienses by Niki Marangou
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.

Никозия”, казваше Христофорос, “е изпълнена с напрежение, създавано от “зелената линия”.

Онези, които са от тази й страна копнеят да минат отсреща, а другите, които са отвъд, искат да дойдат тук. Това зарежда града с бурни страсти. Градът се родее повече с Истанбул и Солун и няма нищо общо с Атина.

Седяхме на терасата на Констандис, а наоколо се простираше градът с двете търговски улици, редиците палми, “Света София” с двете големи минарета, скривани от погледа от няколко нови сгради.

-“Църквата била толкова значима”, казах аз, “че там била извършвана коронацията на кралете на Ерусалимското царство и на Кипър. REGES HIERUSALEM ET CYPRI.”

Ясно се чуваше гласът на имама. Беше неделя и улиците бяха пусти. Единствено няколко сладкарници бяха отворени и неколцина минувачи зяпаха витрините по пешеходната зона. Изгряваше луна огромна като резен диня.

В Никозия се преселихме когато бях на четири години, когато бе довършена клиниката, която баща ми строеше недалеч от Общата болница, срещу съда. Въртях педалите на велосипеда си напред-назад из безкрайно дългите коридори на клиниката. Идвайки от Лимасол в Никозия, дори аз, която бях дете, усетих невидима ръка да стяга гърлото ми. Затворено общество на държавни чиновници, колониална атмосфера, твърде различна от онази на гуляйджиите и търговците в Лимасол. От този период съм запазила оскъдни спомени, докато бих могла да опиша всеки ъгъл в Лимасол.

В началното училище въображението ми бе грабнато от борбите на ЕОКА1 срещу английското господство. Страдах извънредно много от факта, че родителите ми бяха довели у дома английска гувернантка и ги смятах за предатели.

Никозия опознах по-късно през шейсетте години, когато вече в юношеска възраст се разхождах с колелото си из града.

Живеехме близо до реката в район с много дървета - евкалипти и финикови палми - недалеч от турската част на града. Всеки ден ходехме в турския квартал заедно с майка ми, тъй като там бяха общинският пазар и Централната поща, откъдето прибирахме кореспонденцията на баща ми от пощенската му кутия. Турската част ми харесваше, от дете обичах старите й постройки, историята и измислях различни претексти, за да си намирам път натам. От църквата “Света София” лъчеобразно се разклоняваха улиците на различните занаяти. Там бе улицата на златарите, улицата с железарските работилници, улицата с дюкяните за платове. Улицата на златарите бе осеяна с малки магазинчета с импровизирани витрини. Стоката на златарите обикновено бе струпана в английски метални кутии от бисквити, ровейки се из които прекарвах часове наред. Намирах брошка представляваща ръка държаща цвете, обичка изработена от онова характерно за турското време злато с обилни примеси от мед. Тогава те се продаваха на безценица и всеки път си купувах по нещо, когато джобните ми пари за седмицата го позволяваха. Поразително впечталение ми правеха едни сребърни кутиийки с верижки, които бяха предназначени за събиране на поголовния данък, налаган от турците на гърците в далечното минало на острова. Който не си плащал данъка му отрязвали главата. Върху тези кутии имаше изобразени сцени на обезглавяване, гледах ги с часове, но никога не си купих някоя от тях. Имаше и много сребърни венчални халки, от войната. През 1940 много жени давали златните си сватбени халки за претопяване и получавали сребърни, на които имаше надпис “ОСВ. БОРБА 1940”1. Повечето златари бяха гърци, които след 1963 всички до един се изселиха оттам и се пръснаха по четирите краища на света.

Баща ми беше много строг. Разрешаваше ми да излизам от къщи само за да ходя на уроци. Дори до Британския съвет отивах тайно. Измислях си различни уроци, за да имам повод да излизам. В турската част бях открила една арменка, която преподаваше уроци по машинопис и стенография. Баща ми никога не казваше “не” когато ставаше дума за уроци, тъй като бе убеден, че дъщерите му трябва да се образоват. И така, под претекст, че имах някакъв урок аз се измъквах от къщи и често пъти пътят ме отвеждаше в турската част. Когато дойде времето на ранните флиртове с момчета първите срещи бяха горе при кубето на “Света София”. Качвах се по тясната стълба на минарето и цяла Никозия чак до планинската верига Пендадактилос се простираше в краката ми. От едното минаре препускаше Синдбад Моряка, а от другото Джейн Остин. Четях ненаситно.

Продължих да ходя в турския сектор дори когато поставиха постове от двете страни на линията. Младо момиче с колело, никой не се и замисляше да ме спре.

Разделителната линия разсичаше града по средата, точно през търговската улица Ерму”. Това бе район на града откъдето минавахме почти всекидневно с майка ми. Безкрайни редици тесни продълговати магазинчета за стъклария, чинии, чаши, играчки, водопад от цветове, първите на времето пластмасови потреби, които ме впечатляваха с цветовете си, китайски метални купички изрисувани с риби. Районът опустя, магазините се изместиха другаде, пръснаха се, върху фасадата на кафене “SPITFIRE” избледнелият надпис едва се четеше, старо мотопедче забравено в тревясала витрина, чували с пясък, окопи.

Заминах от Никозия през 1965. Отидох да следвам в Берлин, там преживях една друга Никозия, носталгията по нея. Завърнах се през 1970. Заварих града доста променен, бях се променила и аз, вече не се чувствах в свои води и не можех нито да пиша, нито да рисувам. Списвах статии за вестниците “за новите течения в европейския социализъм”, за които получавах много добри отзиви, но вече бях заразена със северноевропейския сплин. Писалката ми бе изгубила вдъхновението си. Единствено изпълнените с нега следобеди на Никозия ми помагаха да си спомня коя съм. Бездействието и палмите на хоризонта. И морето.

Преди турското нашествие през 1974 Никозия бе почти морски град. За двайсет минути човек се озоваваше на морския бряг щом изкачеше с автомобил планинския склон и пътят започнеше да се спуска по стръмнината към Кирения и морето - вълшебно море. Често пъти притварям очи и отново поемам на това мислено пътешествие към морето. Оттогава са изминали двайсет и шест години. За да стигнеш до приличен морски бряг вече са необходими два часа и половина път. Морето изчезна от всекидневието на града. Гледайки на север към Пендадактилос, която закрива морето, виждам огромно турско знаме изобразено върху планинския склон. Избягвам да гледам на север.

Често пъти се разхождам из стария град, из половината, която е останала от него. Всички улици се задънват до военни постове. Слизам по улица “Лидра”, старата централна търговска артерия, превърната в пешеходна зона. В дъното се виждат минаретата на “Света София”, които по време на рамазана са украсени с разноцветни лампиони. Църквата “Фанеромени”, хамама Емеркес в квартала с публичните домове. “Емеркес” е преиначеното произношение на намиращата се в съседство джамия Омерие, тоест светилище на Омар, стар манастир на августинския орден, превърнал се в свещено място за мюсюлманите откак, според преданието, в него пренощувал халифът Омар. Но манастирът бил светиня и за латините. Старите хронисти разказват, че там било погребано нетленното тяло на Йоанис Монтолив. Разказват дори, че след като прекарала нощ на молитви до светеца една немска пътешественичка, която идвала от Божи гроб, отхапала парченце от рамото му, за да отнесе със себе си светите мощи. Но корабът й не искал да се отдели от брега, докато не си признала и не занесла обратно късчето, което веднага зараснало върху мъртвото тяло.

Никозия, както и всички стари градове, които носят със себе си напластени спомени, е изпълнена с такива истории. По-надолу се намират знатният дом на градския първенец - драгомана Хаджигеоргакис Корнесиос и старите църкви.

В стария град има поредица от прекрасни старинни църкви с изключително красиви иконописни изображения. Характерна черта на кипърските икони е, че на тях е изрисуван дарителят, поръчал изписването на иконата. Изображенията на дарителите са свидетелство за епохата през която са зографисани. Така върху иконите виждаме холандски търговци, латински дами в дантелени одежди, прекрасни мъртви девойки със скръстени върху гърдите ръце, деца с причудливи шапки. Благоговение предизвикват литургиите през Страстната седмица в тези църкви. Траурните Христови плащеници, украсявани от девойките от квартала, извикват асоциации с прадревни обичаи, свързани с култа към Адонис. Единствено в стария град ми харесва да слушам пасхалната литургия. Всички са там. Мъжът до мен с древногръцкия профил обърнал поглед към шестокрилите, ромеите, франкските дами с мрежички за коса, сарацините и Маркос Диаконос, момичето облечено в черно, богословът в старовремски дрехи, всички те ослепителни сред злато и кадифе, “за да вземат страха на агаряните”.

Хората са напуснали домовете, граничещи със “зелената линия”, линията разделяща града на две. Така тези къщи са превърнати в работилници - на Гавриил тенекеджията, складът където амбулантният търговец бай Петрос подслонява количките си, които сутрин според сезона натоварва с лимони, пъпеши, свещи за възкресение Христово, до него Павлос едноръкият реже дърва, Стефанос баняджията и кир Спирос обущарят. Върху стената с маслена боя е изписана думата “УВАЖЕНИЕ”. Вечер улиците опустяват и онзи, който се разхожда по крепостните стени с палмите има усещането, че крепостният ров е море или поне река, но в Никозия всъщност няма водни оазиси, които да разчупват лятната жега на Месаория, равнината простираща се край града, прежурена до жълто през по-голямата част от годината. Непоносимите летни жеги са времето, когато Никозия ми харесва най-много, тогава когато вечер повява западен ветрец и нажеженият град си поема дъх. И всички излизат в градините и по верандите.

Когато в началото на века Никозия се разраснала толкова, че вътре в крепостните стени не се побирали повече нови къщи, били построени първите махали извън стените. Красиви неокласически постройки или сгради в колониален стил сред просторни градини. Това са и най-красивите квартали на града, които за щастие са се съхранили. Тъй като новите райони, построени през последните години, никога не успяха да се превърнат в истински квартали. През последните години към Никозия потекоха много пари. След турското нахлуване мнозина кипърци, изгубили домовете и работата си, отидоха в арабските страни, работиха здраво, върнаха се обратно и отново построиха своята родина. Богатството си личи в разпрострелите се нови райони. Къщи, които собствениците им са проектирали, гледайки телевизионни сериали и в които щом се поселят може би ще се почувстват некомфортно. Тези райони са напълно лишени от облик, новите сгради с колонадите и басейните биха могли да се намират където и да е.

Старият град е този, който е оставил определящият си отпечатък върху мен, както и усещането за история, което носи в себе си всяка тревясала стена. Там добивам и чувството за географското локализиране на Никозия в Ориента. И колкото повече годините минават аз, която бях встрастена пътешественичка, вече не изпитвам потребност да заминавам оттук. Има мигове, в които ми се струва, че целият свят живее в моята градина.

В компанията на зимната педомерка и листната въшка

тази година посадих рози,

вместо да пиша стихотворения –

столистна от дома ми траурен в Агиос Томас,

шейсетлистна, донесена от цар Мидас от Фригия,

Багсианска, дошла чак от Китай,

присадки от уникалната мусиета, оцеляла

вътре в крепостните стени на стария град,

но най вече Rosa Gallica, пренесена от кръстоносците,

която другояче още се нарича и роза от Дамаск,

с нейния превъзходен аромат.

В компанията на зимната педомерка и листната въшка,

но и на четиринокътника, крушовата дървеница,

розената листозавивачка,

майския бръмбар, листорогия бръмбар,

богомолката, която изяжда всичко,

ще споделим листа, венцелистчета, небе

в тази невъобразима градина -

и те, и аз сме преходни.

 

© Niki Marangou
Ники Марангу от Кипър
Ники Марангу, род. 1948 в Лимасол/ Кипър, живее в Никозия; завършва социология в Западен Берлин (1965-70); работи първоначално като драматург в кипърския държавен театър; рисува, участва в много изложби в Кипър и в чужбина; превежда труда на Йоахим Сарториус „Александрия”; свободно практикуваща писателка (разкази, романи, поезия, приказки); някои от публикуваните й творби: , Είναι ο πάνθηρας ζωντανός, роман (Атина, 1998), Selections from the Divan, лирика (Никозия, 2001), Γιατρός από τη Βιέννη, роман (Атина, 2003), Divan, антология (Атина, 2005), Ο Δαίμων της πορνείας, разкази (Атина, 2007); на немски език са преведени: И те празнуваха сватбата четиридесет дни и четиридесет нощи, приказки от Кипър (Кьолн, 2001), От Фамагуста до Виена, Историята на един лекар от Кипър, роман (Клагенфурт, 2008). Носителка е на наградата на Атинската академия за поезия (2006) и на наградата “Кавафис” (1998).

 

Превод Ники Айденайер
Ники Айденайер, род. 1940 г. в Килкис /Гърция; през 60-те години следва гръцка филология и византинистика в Солун и Мюнхен; от 1964 г. работи за гръцката програма на Баварското радио, която е насочена срещу военната хунта в Гърция; от средата на 70-те преподава новогръцки език и литература във Франкфуртския университет; превежда на немски език творби на гръцки писатели като Янис Рицос, Василис Алексакис, Манолис Анагностакис, Йоргос Шимонас, Алекос Фасианос и на гръцки език произведения на Петер Хандке, Гюнтер Грас, Ингеборг Бахман и Севги Йоздамар; 1982 г. основава издателство “Ромиосини” за гръцка литература на немски език; за публикуването на триезичния учебник ”Kalimerhaba Ники Айденайер и Арзу Токер получават през 1998 г. турско-гръцката награда за мир и разбирателство между народите “Абди Ипекчи”.

 

Превод Ингрид Пат-Домброс
Ингрид Парт-Домброс, род. 1940 г. в Рощок/Германия; дъщеря на писателя и журналист Волфганг В. Парт; следва живопис и история на изкуството в Мюнхен; редактор в мюнхенското списание “Мадам”; 1961 г. се омъжва за гръцкия инженер и писател Апостолос Домброс; от 1964 г. живее в Атина; през 1984 г. публикува сборник разкази “Корени и клони”; някои от нейните разкази са наградени с литературни награди от ПАРНАСУС и други литературни дружества; преводачка на проза и поезия от гръцки на немски език и обратно; заедно със съпруга си основава през 2005 г. в Кения Гръцки комитет за образование на кенийски деца “Костас Домброс” и всяка година пребивава по 4 месеца в Кения.