Смелостта да си спомним

За безразличието и за уважението
Балканите се отнасят по-толерантно към различията. И по-кърваво

Foto: Peter BusseFoto: Peter Busse

Дори някой нищо да не знае за Балканите, смята, че поне едно е сигурно: това е родината на нетолерантността, на етническия национализъм и азиатската разпокъсаност на държавите. Доказателството бе дадено съвсем наскоро – или поне така изглежда. Всички злини, които през 19-ти и 20-ти век национализмът причини в западната част на континента – имперско заграбване на територии, подтисничество, прокуждане и насилствена асимилация на малцинства – се случиха още веднъж на Балканите през 90-те години на миналия век. Стереотипи, етническа омраза, национална властова политика, която ние в Европейския съюз след две световни войни най-сетне оставихме зад гърба си, явно се задържаха в този слабо развит регион и през последните години се разгърнаха отново с типичното за Балканите закъснение.

Който иска да опознае този регион задълбочено и без предразсъдъци, ще преживее неща, които трудно се вместват в тази картина. Така например никъде в Европа хората не преминават така естествено от един език към друг, както на Балканите. В никоя европейска страна няма толкова голям дял от населението с роднини в чужбина, както в Хърватия. И това не е последица само от гонения и бягства. С право балканските народи се славят с гостоприемството си към чужденците. Дори и след войните в селцата и малките градчета се поддържа култура на взаимни посещения и поздравления между нациите и вероизповеданията преди всичко по време на религиозни празници, нещо, което беше напълно непознато да речем между протестанти и католици в Германия. Дори обичаят за размяна на ученици, който след Втората световна война трябваше да сближи германци и французи, има в Босна много по-дълга традиция. Още в 19-ти век родители изпращат подрастващите си деца за една година в семейства от друга националност, за да опознаят нейните обичаи и морал.

Пресечна точка на световните религии

Стигне ли човек до пресечната точка на световните религии християнство и ислям, ще преживее не толкова сблъсък на културите, колкото един своеобразен синкретизъм. В някои долини на Косово и Македония и до днес децата се кръщават с едно християнско и едно мюсюлманско име. В цяла Източна Европа никога не е имало Инквизиция. Там, където културните различия изискват толерантност, тя наистина съществува. В страна като Сърбия, която се прочу като епицентър на етно-национализма, съжителството с ромите е много по-безпроблемно, отколкото в Чехия или Франция. Дори ултранационалистическата радикална партия редовно канеше на своите предизборни събрания по един представител на ромите, който бе приветстван от присъстващите.

Все пак през 90-те години избухнаха войни и те се водиха между нациите, а не между различни идеологии или различни класи. Как се съвместява това с културната толерантност?

Който иска да разбере това противоречие, би трябвало първо да си припомни дебата за “мултикултурата” на Запад от 80-те години на миналия век. САЩ си създадоха обичай по възможност да отвръщат очи от етнически и културни, дори расови различия. Но ето че канадецът Чарлз Тейлър, изхождайки от опита на собствената си страна, настоя за обратното: трябва да им се обръща внимание. Правилната основа за съжителство не е безразличието спрямо особеностите на другите, а именно тяхното признаване, казваше канадският философ. И още - уважение, заради което първо изкуствено оголваш своя ближен от неговите социални връзки, не може да бъде устойчиво.

Как реагираме на другостта?

Познаваме това раздвоение от ежедневното ни общуване: как реагираме на другостта, да речем на човек, който ни изненадва със своята външност? Гледаме ли го или извръщаме очи? Питаме ли някого с азиатски черти, който говори на швабски диалект, как си обяснява това привидно противоречие? Заговаряме ли хора с увреждания за техните очевидни недъзи и осведомяваме ли се загрижено за състоянието им? Или се правим, че изобщо не забелязваме тяхната инвалидност?

В ежедневието отговорът на тези въпроси винаги ще зависи от конкретните обстоятелства, от нашия характер и нашата чувствителност. На абстрактно ниво обаче, на равнището на морала или политиката, не могат да бъдат избегнати общовалидни решения. В течение на векове в Западна Европа се създаде култура, която изисква “да отвърнеш очи”, докато според културата в Източна Европа трябва “да се вгледаш”. И двете култури оказват влияние върху ежедневното общуване. На Запад отношението към другостта на Изток се възприема като недодялано, прекалено директно, но и като напълно естествено и сърдечно, докато на Изток се смята, че липсата на интерес към особеностите на другия е тактична и цивилизована практика, но все пак някак изкуствена и бездушна.

От морална гледна точка подходът “да отвърнеш очи” от различията обикновено се обосновава с идеалите на революционната буржоазия. Но западната култура на липса на интерес и култът към равенството не произхождат едва от Френската революция с прокламирането на Égalité и правата на човека. Те са заложени още в абсолютизма. Кралят Слънце огрява еднакво всичките си поданици независимо от произхода и имотното им състояние. Именно тук е заложен един елемент на равенство и подценяване на различия, който якобинците само доразвиват. Модерното държавно управление, което започва да се оформя във Франция от 17-ти век, работи с броими субекти; особености, като да речем специални права, са истински ужас! Етническите и езиковите различия са без значение. На краля му е напълно безразлично на какъв език неговите поданици си затварят устата.

Полъх на колективно равенство

Абсолютизмът никога не можа да се наложи в империите на европейския Изток. Османската империя, която владее голяма част от Балканския полуостров над 500 години чак до края на Първата световна война, различава поданиците си по вероизповедание и това се превръща в критерий за даване на права. Мюсюлмани, евреи и християни образуват верски нации, но те нямат равни права. Християните плащат по-високи данъци от мюсюлманите и трябва да се различават дори по облеклото. Но и мюсюлманите са засегнати от специални забрани, така че системата се характеризира с нотка на колективно равенство подобно на прилагането на тезата за Separate-but-equal (отделни, но равни) в южните американски щати. Разделянето на народа на верски нации е техника за налагане на господство – поробените народи запазват своите автономни структури, за да отменят Високата порта в събирането на данъци.

Австрия, която завладява другата половина на Балканите, не остава недокосната от европейското Просвещение. Поради оправдан страх от равенството обаче Хабсбургите се въздържат от радикална модернизация, както това става във Франция или в Прусия на Фридрих Велики. Мария Терезия въвежда задължителното общо образование, но настоява занятията да се водят на майчиния език на всяка народностна група. Това, което днес ни се струва прогресивно, за времето си е било консервативно. Един народ, който говори и пише на немски или латински език, е застрашен от раждането на опасно образовано средно съсловие. Ако обаче децата учат в училище украински, словенски или румънски, управляващите във Виена трябва да знаят, че техният хоризонт никога няма да надхвърли тесния им житейски кръг. Разбира се, особеният австрийски път също е продиктуван от интерес за запазване на властта. Концепцията “разделяй и владей” носи плодове, когато през 1848 год. Виенският двор използва хърватите за потушаване въстанието на унгарските либерали. Ако всички либерали в империята се чувстваха като членове на една единствена нация, те сигурно са щели да се обединят срещу кайзера.

В по-богатите и по-модерни западни държави от 18-ти и 19-ти век се извършва уравниловка и асимилация на етническите и езиковите различия, като все пак целта е създаването на общество на равни индивиди. В империите на Изток обаче различията системно се политизират. По-късно някои държави от региона ще се опитат да наваксат пропуснатия западен модел – напр. Румъния след 1920 год., когато тя внезапно се превръща в многонационална държава, или пък Югославия след 1929 год. Обаче тези опити идват твърде късно. Турция, която никога не напуска пътя на чистата гражданска държава, и днес се бори с резултатите от тази политика. Трите “пофренчени” страни в Югоизточна Европа (Румъния, Гърция и Турция) за разлика от своя образец Франция не могат и не искат да компенсират непризнаването на културни малцинства чрез уважение към индивида. Правят се, сякаш не виждат, но в действителност гледат много внимателно, и то не за да поставят наравно всички малцинства, а за да могат целенасочено да ги подценяват.

Никоя държава в Европа не стига толкова далеч в политизирането на различията като комунистическа Югославия. Страната се разпадна не поради уравниловката, а точно обратното. Въвеждането на квоти във всички области на живота превърна някогашните верски нации де факто в конкуриращи се съперници, които в наложената отгоре система на етническо равновесие трябваше много внимателно да следят накъде клонят везните на техните интереси. Когато след първите общи избори и въвеждането на мажоритарния принцип това ограничение отпадна, нациите се изправиха една срещу друга по всички въпроси. Но понеже нациите имат само гол интерес и нямат “дело”, за което да спорят, не след дълго им остана само войната.

Важна е идентичността, а не различието

Чуждестранни посетители на Балканите винаги отбелязват, че различията, довели до кървави разпри, не са чак толкова големи. Различията действително не са големи. Когато “нациите” се намират в състояние на конкуренция, вече не е необходимо да доказват правото си на съществуване чрез загриженост за културните различия. Политическата конкуренция е достатъчна, за да ги държи на разстояние една от друга. В крайна сметка в тази система не става въпрос за различия – та тя е изградена върху тях – а за идентичност. Достатъчно е другият просто да е друг. При кандидатстване за работа най-големият ми конкурент е този, който най-много прилича на мен. Враждата и културната близост се понасят добре, а толерантността не отменя конкуренцията. Когато между 1992 год. и 1995 год. в Босна се изправиха един срещу друг преди всичко хървати-некатолици, неправославни сърби и бошняци-немюсюлмани, те не водиха спор за различията си, а просто се биха за своя интерес.

Който има усет за тези неща, може и след войните да почувства специфичния дух на толерантност и уважение към културните различия на Балканите. Който обаче си мисли, че този дух предпазва от войни, вече е опроверган. Безбройните семинари по мултинационално разбирателство, организирани след войните в балканските страни от западни фондации и неправителствени организации, са водени от добри намерения и в никакъв случай не вредят, но човек има право да се запита, кой всъщност трябваше да стои зад пулта и кой да седи на чина? Ако обаче говорим за инвестиция в превенцията на война, усилията не си заслужават.

Днес конфликтите вече не са вирулентни. Мултикултурните империи се превърнаха в национални държави, а етническите групи станаха или стават нации в смисъла на западните граждански общества. От времето на многонационалните държави останаха само радващи се на престиж йерархии, които и днес подхранват с ресентименти всеки политически конфликт. Такива йерархии има и в Западна Европа – те произтичат от образователното равнище и богатството на една нация; между цивилизована Франция и заможна Германия дълго време ситуацията беше патова.

На Балканите и в Централна Европа критериите нямат граждански, а феодален произход. На върха са “държавообразуващите” нации. По времето на многонационалните империи това бяха не само (австрийските) германци и турците, а също така сърбите и гърците, които още в 19-ти век формират собствени държави след предизвикали международно внимание освободителни войни. Въпреки че Турция не може да се мери с никоя западна държава по образование и богатство, тя, като наследник на империята, и днес се радва на уважение на Балканите и то не само сред мюсюлманите.

На второ място са т. н. “исторически нации”. С това понятие в монархията на Хабсбургите са обозначавали нации със собствена аристокрация, която някога е стояла начело на кралство и едва по-късно, вече с определени “исторически” права е попаднала под властта на кайзера. Преди всичко това определение се отнася за унгарците, които накрая остават свързани с Хабсбургите единствено чрез личността на кайзера. “Исторически нации” със “стари” и естествено спорни права са също бохемците и хърватите, а в Османската империя - гърците, сърбите, черногорците и румънците.

Гордият, свободен сокол

В дъното на йерархията са “народите без история” както ги нарича Хегел: групи, които не са имали империя или държава, а са обединени само от езика и обичаите, а може би също и от религията, както от и някой и друг национален мит. Към тях се числят словенците и словаците, босненските мюсюлмани, българите и албанците. Фактът, че словенският БВП на глава от населението е двойно по-голям от хърватския, не намалява чувството на превъзходство в Загреб. За хърватите съседите им са само един забогатял народ от дребни селяни. Боязливият респект и страхът, които биват засвидетелствани на сърбите навсякъде в региона, не са резултат от последната война. В продължение на цял век Сърбия беше за славяните в Хабсбургската империя гордият и свободен орел, на който те са искали да приличат, но са нямали смелост.

Няма защо да се опасяваме, че един ден новите нации в Югоизточна Европа ще поискат да наваксат пропуснатите конфликти между западноевропейските нации от епохата на империализма. Във войните за подялба на територии те искаха само да се възползват от един утвърден организационен принцип за създаването на една държава, а именно национална. И ето че сполучиха: враждите и предразсъдъците станаха излишни; горчивината след последната война ще бъде преодоляна най-късно след едно поколение. Противно на съществуващите предразсъдъци балканските народи действително не прилагат един към друг толкова изявени стереотипи, както правят това западните нации. И днес на германците им е достатъчно някое наследено или доловено клише, подхранено може би от някакво преживяване през отпуската, за да нарекат всички французи “арогантни” или “високомерни”. На Балканите нямаше да чуете подобни думи дори по време на войните. Там хората просто се познават по-добре.

Норберт Мапес-Нидиек, роден 1953, работи от началото на 90-те години на миналия век като свободен кореспондент за Югоизточна Европа за редица немски медии и издания, между които и широкоизвестните Ди Цайт и Дойчландфунк.