Независима сцена
Пространствата на независимата сцена като системен въпрос. Бележки след една дискусия

Младен Алексиев е завършил театрална режисура в НАТФИЗ – София през 2006 г. и впоследствие режисира редица спектакли в София и страната. Участвал е също така в различни независими театрални продукции в Белград, Амстердам и Берлин. Освен като режисьор, името му е свързано с независимата театрална сцена в България като съосновател на първата в страната Асоциация за свободен театър (АСТ) и на първия Фестивал за свободен театър. Във връзка с новото издание на АСТ Фестивала за свободен театър, което се открива на 15 октомври в Топлоцентрала (вижте програмата тук), публикуваме неговия текст „Пространствата на независимата сцена като системен въпрос. Бележки след една дискусия.“, чиято първа публикация беше в Литературен вестник. Текстът е реакция на дискусията „Независимата сцена и нейните пространства: форми на съществуване“), която се проведе през лятото на 2022 г. и беше част от  Международния фестивал за нова драматургия New Stages Southeast, организиран от Гьоте-институт.
 

Om Младен Алексиев

Между 9 и 12 юни в София се проведе второто издание на Международния фестивал за нова драматургия на Гьоте институт New Stages Southeast с фокус драматургичното писане от региона на Югоизточна Европа. В неговите рамки се състоя дискусията „Независимата сцена и нейните пространства: форми на съществуване“ с участници Младен Алексиев, Цветелина Йосифова, Ясен Василев, Атанас Маев и Галин Попов, модерирана от Ангелина Георгиева, в която се включиха и много независими артисти и представители на различни културни институции.  Младен Алексиев развива своето изказване в нея по покана на „Литературен вестник“ и тук споделяме неговата публикация.


Често задавани въпроси

Какво значи да осигурим на нещо физическо пространство?

Това означава да се създадат условия дадена дейност да се развива, като ѝ се даде конкретно място в публичното пространство, което я обозначава пред обществото, като по този начин тя става видима и значима, и следователно – необходима.

Какво значи независима сцена?

Това не означава сцена, действаща без финансова подкрепа от държавата (това принципно е територията на комерсиалния театър, който реализира популярни заглавия и цели да ги пласира до възможно най-много зрители, издържайки се на търговски принцип, принципа на пазара).
Независимата сцена (в логиката на идентичния процес в останалата част от Европа) е субсидирана от държавата и частни организации (фондации, фондове) сфера на артистично и културно производство, в която се насърчава и култивира личната инициатива и артистичното себеизразяване на отделни индивиди или групи, които търсят алтернативи или поставят под въпрос доминиращата масова култура. С други думи, една част от културата държавата диктува пряко, спрямо своите приоритети, традиции и културна стратегия, а друга част от културата тя отново култивира чрез управление и финансиране, но непряко – за да може равноправно и популярно да съществуват и форми на творчество и изразяване, различни от културната масовост (т.нар. mainstream), в логиката на един плуралистичен, диалогичен модел, в който има място за широк „спектър“ от практики и алтернативи.

***

Периодично чуваме за това или онова брожение около затварянето на това или онова пространство за съвременно изкуство, най-често по повод съвременните изпълнителски изкуства. Център за култура и дебат „Червената къща“ ще изчезне, „заместена“ от ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс. ДНК ще потъне, „заменено“ от „Топлоцентрала“. Зад утехата-укор, отправяна към независимата сцена („Какво ревете пак, нали има къде да играете“) стои едно базисно неразбиране – неразбирането, че не става въпрос за това да има някакъв (един) „Дом“, „посолство“ на независимата и експериментиращата сцена, не става въпрос за нещо като „Двореца на децата“ или „Двореца на пионерите“, само че за независими представления.

Става въпрос за нуждата от отваряне на нови места, без старите да бъдат оставени да изчезнат. Става въпрос за преминаването от режим на мислене за едно централно „убежище“ или „приют“ за независими продукции към изграждането на една екосистема от различни партниращи си организации и пространства, подслоняващи и продуциращи различни формати на независимите продукции – били те съвременен танц, пърформанс, съвременен цирк, проектно продуциран театър, гранични форми или нещо друго. Различните форми имат различни специфики, различни нужди откъм пространство, квадратура, звук, осветление, различни публики, които ги следят и се припознават в тях. Тези различия трябва да се култивират, за да могат и артистичните умения и вещина на артистите, както и взискателността и острият поглед на критиката и публиките да се повишават и изострят.

С други думи, време е разговорът за пространствата да бъде реконтекстуализиран – да се излезе от цикличността на „ако не това място, то онова място“ (която цикличност изкуствено връща развитието на независимата сцена в една и съща мъртва точка отново и отново) и да се започне работа по посока на изграждането на една устойчива екосистема от пространства, позволяваща независимата ни съвременна продукция в областта на изпълнителските изкуства да повишава своето многообразие, своите артистични качества, своята експертиза, своя мащаб и своите постижения. Както и своята видимост и своята разпознаваемост в обществото.

И тук не може да става въпрос единствено и само за столицата. Адекватни съвременни пространства, следващи абсолютните прецеденти в страната – новоизградената „Топлоцентрала“ (София) и ремонтираният Дом на нефтохимика (Бургас), би следвало да се появят на първо време най-малко в другите големи градове (Пловдив и Варна), в градовете с по-артикулирана и действаща местна общност по посока на съвременното изкуство и култура (Русе, Велико Търново, Габрово), а в една по-дългосрочна перспектива – във всички останали областни центрове в страната.

Системата от центрове за съвременни изкуства (имащи функцията и на продуциращи организации) би следвало да работи успоредно и в близки партньорски отношения със съществуващата мрежа от държавни и общински културни институти по места (театри, опери, но също така галерии и музеи), както и с читалищната мрежа в цялата страна. Всички законови или административни съображения, възпрепятстващи ефективното сътрудничество между отделните културни организации, включени във и представляващи националната културна мрежа на страната, би следвало да бъдат преразгледани или пренаписани изцяло.

Отделните пространства – традиционни или нововъзникнали – не могат да бъдат разглеждани като отделни и откъснати казуси, които могат да се работят на парче или да съществуват в безвремие, всички те са и трябва да бъдат компоненти от една национална система, която трябва да бъде мислена в своята цялост – национална мрежа, която целенасочено и ефективно осъществява една ясна и категорична Национална културна стратегия.

На свой ред Националната културна стратегия не би следвало да е един безкрайно подробен технократски документ с бутафорни обещания. В най-голяма степен Стратегията би следвало да дава недвусмислени отговори на въпросите: В какво общество искаме да живеем? На какви ценности са подчинени отношенията в това общество? Кое ни споява и ни превръща в общност? Накъде това общество върви и какво желае да постигне за себе си и следващите поколения? Неговата културна политика какви хора, какви личности иска да моделира? Какъв тип гражданин тази култура се стреми да произведе?

Именно от културната стратегия и целенасочените действия на една държава зависи какво ще бъде нейното население – дали то е малограмотно или образовано, първосигнално или осведомено, крайно материалистично или критично мислещо и т.н. Културата на гражданите, разбира се, е в пряка зависимост и от състоянието на социалната сфера и икономиката на страната, от действащите политики и състоянието на институциите. (Чрез гореизброените категории не се прокарват качествени разделения между отделни групи от населението, единствено се коментират възможните резултати от различни реално проведени културни политики.) Множеството неблагоприятни тенденции в българското образование, обществен процес, а и в цялостната демографска картина, изискват от нас заемането на позиция и смели и категорични действия по посока на обгрижването, стопанисването, култивирането на културното поле – в най-голяма степен чрез реактивирана мрежа от стари и нови културни институти и хората, подготвени да работят в тях.

Където преди повече от 30 години държавата е отстъпила в настояването си за моделиране на едно базисно образовано и трудолюбиво население, са поникнали много причудливи и главозамайващи форми на живот. Оттеглената култура е не просто оттеглена от инфраструктурата, тя е била оттеглена от самото ежедневие, от свободното време (следователно от съзнанието и понятийния апарат) на по-голямата част от младежите и жителите на страната. Ярък пример за това са не само средните и малките населени места, не само крайните квартали на големите градове, а и самите градове.

Време е държавата да поеме обратно отговорността за културата на своето население по цялата си територия и да си върне всички изоставени пространства – както физическите и географските, така и тези в ежедневието на своите граждани.
 
 
Бележки

Бях поканен да оформя своите изказвания, хипотези и предложения в писмен текст за настоящия брой на „Литературен вестник“ в качеството си на участник в дискусията „Независимата сцена и нейните пространства: форми на съществуване“, организирана от Гьоте институт, концептуализирана и модерирана от Ангелина Георгиева и провела се в „Топлоцентрала“ (София) на 12.06.2022 г. Основен фокус на дискусията бяха пространствата за изпълнителски изкуства и по-точно – театър, танц, пърформанс.

Не бих могъл да обобщя цялата дискусия, нито моята позиция може да снеме в себе си или да замени казаното от останалите участници в нея. За изчерпателна представа относно изказаните тези и повдигнатите въпроси, препоръчвам видеодокументацията от събитието. За сметка на това избрах да доразвия своите изказвания в дискусията, доближавайки ги до един конкретен план за действие.

По-общият културно-политически контекст, в който ситуирам настоящия коментар, може да бъде открит в статията ми „Култура без посока“, публикувана от Платформа „Нови драматургии“ през месец април тази година, написана по повод съдбата на пространствата ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс, Театър Азарян и Литературен клуб „Перото“ в НДК.
 

----
Младен Алексиев е театрален режисьор, автор на текстове за сцена и културен активист. Съосновател на Асоциация за свободен театър и АСТ фестивал.
Текстът е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 26/2022, стр. 8.