Бърз достъп:

Отиди директно в съдържанието (Alt 1)Отиди директно в навигация на второ ниво (Alt 3)Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

1+1: Арт сцена Германия
Задочна среща с Мариана Василева и Отьорг А.К.

Robyn, Мариана Василева
Robyn, Мариана Василева | Снимка: © Мариана Василева

Застигайки България и Европа, коронавирус епидемията засегна и нашата културна програма, която в тези седмици и месеци, трябваше да ви срещне с редица интересни личности и теми от сферата на изкуството. Макар и затворени вкъщи, все още имаме възможност да ви запознаем с тях и да говорим за изкуство. Затова тук ще ви срещаме с кураторите и артистите, с които работим – засега само дигитално, а, надяваме се, в най-скоро време и на живо.

Om Стефка Цанева

В рамките на нашия проект „1+1“ след Великден искахме да открием ваша изложба в галерията на Гьоте-институт. Целта ни е да създадем нови поводи за сътрудничество и пространство за артистични срещи. Как бихте обобщили художествените си практики? Какви са вашите пресечни точки като практика и интереси?

Отьорг А.К.: Мисля, че имаме много пресечни точки в нашата работа – как виждаме света и как той се проявява в нашите творби. Затова и няма нужда да обясняваме или „предписваме“ на зрителите и критиците как да гледат на творбите ни. В работата на Мариана особено много ценя, дори се възхищавам, на нейния усет да преплита непринуденото и сериозното с доза хумор, която винаги е на място. С точността и сериозността се справям и аз, с шегата невинаги успявам, но в моите работи бих искал да присътва и малко повече от лекотата на Мариана.

Мариана Василева: Бих казала, че приликата между нас е в комуникацията с „другия“, и двамата избираме да виждаме „човека“. За мен сътрудничеството е от изключително значение, особено когато става дума за хора с определено отношение към живота –  такива, които са винаги себе си, живeят така, както мислят, и споделят онова, което виждат. Намирам за интригуващи онези хора, които отстояват своето мнение, заемат ясна позиция, осъзнават своето място в света и знаят с какво могат да бъдат полезни. За мен Отьорг А.С. се е доказал като човек и като творец в художествената си практика. Той заема хуманна позиция – тази да бъдеш човек. Мисля, че преди всичко се доближаваме артистично и сме свързани най-много там, където става въпрос за работа по проекти, възникнали в общественото пространство.

La Corona della creazione, Отьорг А.К. La Corona della creazione, Отьорг А.К. | Снимка: © Отьорг А.К.
Вероятно до края на годината ще имаме възможността да видим изложбата. Разкажете ни за съвместната ви работа досега. Как започна тя?

ОАК: Преди 15 години се запознахме покрай една обща изложба и оттогава ценим произведенията си. Що се отнася до творчеството ни, и двамата сме единаци, които скитат по света, копнеейки за място, което да ни предложи от една страна закрила, а от друга да ни даде възможно най-много свободно поле за нашата работа.

Изключително много се зарадвахме на възможността да направим съвместна изложба в Гьоте-институт в София. И за двама ни това е шанс да опознаем творбите на другия, но и да създадем нещо заедно. За да придадем повече хармоничност на случващото се, ни дойде и идеята, паралелно с изложбата в София да представим свои творби и в едно пространство, с което разполагаме в Берлин. В началото предпазливо се сближавахме, опипвахме на сляпо, търсехме идеи, разработвахме подходи и концепции, вземайки предвид нашите формални и съдържателни сходства.

Оказа се, че една част от скулптурите и обектите на Мариaна, които пасват перфектно за изложбата в София, всъщност са възникнали по време на резиденцията ѝ във Вила Тарабя в Истанбул и чакат да бъдат взети оттам. Така се роди идеята двамата да пътуваме с микробус от София до Истанбул, за да вземем творбите. Двамата единаци се движат в своеобразна капсула, в автомобил, който предлага сигурност, преминават през държавата, позната на Мариана от нейното детство и юношество. Страната, която се е променила и сега Отьорг иска да опознае. Целият този път през познатото и неизвестното, комуникацията между двамата художници, се заснемат, след което видео материалът се монтира и става част от изложбата.

МВ: Напълно съм съгласна.

Мариана, за теб това би било едно връщане в България. А за теб, Отьорг, София е едно ново откритие. Двамата пътувате често. Каква роля играе за вашето творчество играе точно това място и местният контекст?

М.В. Всъщност никога не съм била далеч (от България). Ние, художниците, творим в място, което не е ограничено в своята големина, в него липсва границата между време и пространство... Собствената ми мисъл създава най-голямото студио на всички времена. Там са моите спомени, опитът, въпросите, касещи днешния и утрешния ден, както и вечното търсене на смисъла и защо правя всичко това.

Всяко едно ново място улавям първо с очите си. Външната обвивка ме впечатлява.
Възможно е да направя някоя снимка, ала се случва и да съм толкова впечатлена, че да забравя и за това. Всичко, което ме е развълнувало, остава в мен. То се преобразува вътре в мен с помощта на опита, знанието и незнанието, копнежите и работата със самата медия. И така „То“ си проправя пътища, за да стане част от реалността.

Разбира се, че искам да развълнувам зрителя. Поради тази причина развих свой визуален език. Не умея да дискутирам, това не е моят начин на изразяване. Стига ми само някой да ме погледне без емпатия и… и аз се отдалечавам…

...след което за мен започва истинското творене, стига да си заслужава, разбира се, като винаги си задавам и въпроса: какво искам да променя? Когато една творба те кара да размишляваш, крие в себе си нещо вълнуващо, или в най-добрия случай те подтиква към действие, тогава тя наистина съществува.
 
ОAK: Аз съм човек, който е здраво „закотвен“ в пространството. Докато растях, пространството не беше константно, а времето беше вече деконструирано. На прага между детството и юношеството загубих познатото и сигурно обкръжение и оттогава сам създавам места, които свързвам едно с друго. Тези места за мен са нещо като временна родина или дом. Освен това на тези места имам нужда и от „местности“, които да ме очароват и предизвикват, както и от такива, в които да се чувствам добре и да съм спокоен. Имам нужда от хора, които ми позволяват да бъда част от техните истории. От всичко това създавам и моето творчество. Засега София създава убеждението в мен, че е един богат и разнообразен град, дори и в момента да се намирам в изолация.
There is place for everybody, Мариана Василева There is place for everybody, Мариана Василева | Снимка: © Мариана Василева
Какви са предизвикателствата пред културната сцена и творците в съвременната криза? А пред вас самите?

ОАК: Ние сме свикнали с времената на икономически трудности. Смятам, че повечето творци са се сблъсквали със ситуация, в която един вече договорен проект с вложени собствени средства и от който се очаква да се издържаме през следващите месеци, изведнъж отпада. Никога не е лесно, но не е и нещо необикновено.

Един директор на театър в Германия казваше, че театърът обикновено е пауза, прекъсване и време за размишление във всекидневието. А сега и самият театър е прекъснат и трябва да се справи с тази пауза. Подобно, Пол Сезан казва, че времето се движи толкова бързо, че има нужда от образите, за да се спре за момент и да се отвори прозорец за рефлексия. И сега за пръв път в живота си усещаме, че времето не се забързва, а напротив – забавя се. Това е необичайното.

Ние, художниците, сами организираме своята работа, а покрай нея и всекидневието си. Не познавам творец, който казва: „сега ще си взема 14 дни почивка“. В момента някой друг ни налага пауза, която като че ли ние не можем или не искаме да приемем. В първите две или три седмици това не е проблем. Има достатъчно неща, които човек винаги е искал да свърши или му се налага в този момент спешно да направи. Но след това? Никой не знае докога ще важат тези ограничения. Един, два или пет месеца? Как ще изглежда светът след връхната точка на вируса? Дали това, което ни е занимавало досега, ще ни занимава и занапред? Как може човек в подобна ситуация да бъде подготвен, да структурира работата си?

Без съмнение това е криза, застрашаваща съществуването ни, но каква (нова) роля играе или ще играе занапред изкуството? Дали и как ще се променят творческата дейност, начините за осъществяване на художествена продукция, комуникацията с публиката?

Изкуството и културата винаги са били застрашени в своето съществуване, а оттам и самите артисти. Сократ, скулптор и философ, е бил осъден на смърт. Офортната преса на Рембранд пък е била конфискувана. Малевич изчезва, а Маяковски и Валтер Бенямин се самоубиват. Да не говорим и за всички таланти, които са били „смлени“ в концентрационните лагери, ГУЛАГ или в месомелачката на изкуството (Томас Бернхард) и пазара.  

Случаите на художници, на които е било отредено задоволително до предоволно съществуване, са винаги резултат от преплитане на власт и обществен консенсус. По този начин изкуството, което е видимо за по-голяма публика, представлява един добър сеизмограф за тези взаимосвързаности.

Нa международния пазар за изкуство никога досега не е имало толкова голямо парично обращение, колкото във времето преди Covid 19. Едновременно с това обаче тези финансови потоци се разделят между все по-малък брой галерии и художници. По време на движението „Окупирай Уолстрийт“ в САЩ става много популярен слоганът „99%“ – тоест онези 99% от населението, до които икономическият растеж от последните 20 години не е достигнал. Една чавка превръща спортната обувка в продукт на Найк, макар и да е произведена при нечовешки условия.

Така е и в изкуството. За да имаш известен художник в една изложба, му предлагаш голям хонорар, а останалите си тръгват с празни ръце, при това дори рискуват да бъдат „санкционирани“, в случай че коментират. Кураторът трябва да следва тази система, защото без утвърдените „марки“, тоест известни художници, се лишава от спонсори, по-мащабна изложба, ефектно представяне и рекордни посещения.

След финансовата криза през 2009 г. се надявах, че ситуацията ще се промени, но, подобно на финансовия сектор, и в нашата сфера порочните практики по-скоро се утвърдиха и увеличиха. Въпреки това вярвам, че от 2009 г. насам статуквото значително започна да се пропуква. Особено отчетливо го усетих в Южна Америка, където живях последните години. Обедняването от една страна и засилващото се насилие между официалната власт и протестиращите от друга от години определят лицето на улиците в южноамериканските градове. Дори и след Covid 19 за тези хора екзистенциалната заплаха ще продължи да расте.

Въпросът, който остава отворен, е, дали BlackRock и Vanguard в съзвучие с Google, Facebook, Amazon и Alibaba ще продължат със своята икономическа мощ да притискат правителствата по света в името на онези 0,1% от населението, за да поддържат статуквото, използвайки за своите цели дори военните? Докато това продължава, пазарът ще остане такъв, какъвто го познаваме – с многомилионни печалби от аукциони, които целят да ни докажат, че системата все още функционира.

МВ: Човешкото тяло е толкова сложно устроено, толкова великолепно, че ние сме свикнали винаги да го подлагаме на изпитания. Още древните гърци осъзнават каква мощ е скрита в него, в неговите красота и функция. Точно те създават Олимпийските игри, най-вероятно през второто хилядолетие преди Христа, и заедно възтържествуват атлетичността като чудо на човешката цивилизация. Така е и до ден днешен. Когато някой постигне нова величина в своята спортна дисциплина, всички състезатели празнуват победата като своя собствена. Ние като човеци се гордеем с това. Сякаш винаги сме търсели доказателство, че човешката същност е сходна с тази на машината – добре устроена, силна и почти толкова перфектна.

Винаги сме искали да бъдем бързи като мисълта. От 1989 г. насам съществува www и интернетът. Изпратихме ракети и совалки в космоса, наслаждаваме се на невиждани технически достижения. И сега изведнъж установяваме – като ударени от гръм –, че ние не сме само мозък и мисъл, но и тяло, и че това тяло, макар и доста издръжливо, може да бъде повалено дори от една миниатюрна грешка.

Еднa толкова малкa, непознатa, но в същото време враждебнa частица се появява и организмът ни е вече извън контрол. С бясна скорост тя поставя в опасност не само нас самите, а и цялото общество. Именно тази целокупност изживяваме в момента. Абсолютна глобализация. Всички ние имаме общ враг, властващ над всички своеволни граници. Заплаха за живота.

Изведнъж всички трябва да пазим ръцете, устата и носа си… Дишането е смъртоносно… Никога не сме били толкова „тяло“ както сега. Сякаш от нищото се появява нещо, което ни контролира… И има един куп хора, които по-добре знаят как трябва да живеем.

Вероятно защото съм израснала в тоталитарна страна, съм свикнала често да използвам метода на проверяването. Сега това миниатюрно незначително нещо, видимо само с микроскоп, ми изглежда като най-големия творец – художник, който сякаш изпитва нашия свят.

В момента всички сме подложени на тест за издържливост –биологичен и политически. Дали моят организъм ще издържи? Дали икономиката ще устои на неочакваната катастрофа? Можеше ли да предвидим случващото се? Защо не създадохме по-рано ваксина или лекарство? Та нали е имало вече подобни болести…

А може би е трябвало да разберем колко раними и деликатни сме. Надявам се, че това изпитание ще ни направи по-човечни. Ще го научим по трудния начин, но сигурно сме имали нужда от това, за да променим светогледа си. Толкова много хора по света все още умират от глад, толкова много не могат свободно да изразяват мнението си, нито имат възможността да посещават училище… или просто не съществуват в очите на другите, защото нямат паспорт. Когато ни върви и сме задоволени, спираме да забелязваме нещастието около нас.

Всеки един индивид на света иска, може и трябва да се чувства свободен по свой начин и да изпитва уважение и загриженост към останалите, животните и природата. А този, който е презадоволен, би могъл да намери своя път да помага на останалите.
 
И тази ужасна алчност за власт не изчезва… дори в такъв момент все още се водят войни! Коронавирусът и войната в дуел – кой ще падне пръв? Кой пръв ще погуби хората? И една шепа хора са не само наблюдатели. Човекът е чумата.
Marca real, Отьорг А.К.Foto: © Отьорг А.К.
И все пак, ако трябва да останем позитивни, бихте ли могли да ни опишете една „best case scenario“ прогноза или визия за бъдещето на изкуството след края на кризата?

МВ: Надявам се, че след кризата ще сме научили повече за системата, в която живеем. Ще вземем поука от негативните си черти, от неблагоприятните „достижения“ на човека. Надявам се, че отново ще спечелим свободата си.
 
Дали ще можем както преди да ходим на кино, театър, опера или в клубове, ресторанти и кафенета? Дали ще тръгнем отново на работа, на училище, дали ще можем просто да се съберем в парка?
 
Има ли природата собствено съзнание, за което ние тепърва научаваме? Дали то не се проявява за пръв път пред очите ни, за да забави бясната скорост в живота ни и да ни принуди да намалим темпото, даже да спрем… Но ще спрем ли наистина? Когато жаждата ни за знание, любопитството ни са толкова големи и „летенето“ ни е заложено в гените?

ОАК: „Надеждата умира последна, а това, което остава след нея, е суетата.“ Не сме стигнали до този момент, дори напротив.
 
Германският писател Фридрих Хьолдерлин, роден точно преди 250 години, пише, че времената на криза и катаклизми са най-великите времена за изкуството (същото не може да се отнесе за бизнеса и пазара на изкуство). Голяма част от това, което e лежало скрито и утаено, е било изваждано на показ именно от хората на изкуството. В случай че Хьолдерлин е прав, през следващото десетилетие изкуството ще процъфтява. Със създаването на ваксина кризата сама по себе си няма да приключи. Социалните катаклизми тепърва ще излизат наяве.
 
Откакто Декарт редуцира света до дуализма на res extensa и res cogitans, т.е. тяло и неуморен дух, двуизмерността проливачава в много аспекти на живота. Днес дигиталното +/- напрежение постепенно прониква навсякъде. Дуалната система изисква постижения, които се оценяват и признават чрез величините „по-бързо, по-голямо, по-добро“. Всичко може единствено да расте или да се свива. Творческата дейност също се е подчинила на борсовата система. Хомо икономикус оценява изкуството, следвайки максимата за финансовата печалба или загуба.
 
Ала животът е друг, той следва други правила, които ние често не познаваме. Дори и теорията на квантовата физика се съобразява с това обстоятелство. Ето защо културата, т.е. науката и изкуството, следват други норми.Една и съща песен може в определен момент напълно да ни отблъсне, а в друг – да ни докосне. Теодор В. Адорно казва: „Изкуството е магия, избавена от лъжата, че е истина.“
 
Така че ако изкуството устои и не се пръвърне в „истинско“ или в продукт, т.е. се овободи от ролята си да предава политически и възпитателски истини или да бъде блу-чип акция на борсата, оценявано според финансовата загуба или печалба, то тогава то ще има важно място и в бъдещото обществено развитие. Изкуството ще може да бъде част от „митичната“ трета страна, за да поддържа процесите прозрачни и да не позволява отново да попаднем в капана на идеята, че е „по-добре днес да вземем решение, отколкото утре по-добро.“
 
Пазарът, в частност този за изкуство, не е Бог, той е създаден от хората и е част от нашата култура. В презадоволените пазари важни са не качеството, а присвояването на власт и чие мнение е водещо. Ние имаме нужда от промяна на културата и тя няма как да се случи без изкуството. Не бива да предоставяме нашата култура отново на онези, които през последните десетилетия най-добре са се научили как да ограбват обществото. Вярвам, че никой не иска това да се случи.
 
Благодарим ви за този разговор. Ще очакваме изложбата с нетърпение и се надяваме скоро да можем да я представим.