Бърз достъп:

Отиди директно в съдържанието (Alt 1)Отиди директно в навигация на второ ниво (Alt 3)Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

Съвременен танц
Независимита сцена по време на криза, преди и след това

Портретна Снимка На Мира Тодорова
© Надежда Чипева

В рубриката "Култура в кризисни времена" обръщаме специално внимание на личните позиции и критични гласове на интелектуалци от България и Германия за начините и принципите на подкрепа за свободната сцена. В края на необикновената 2020 г. артистичният директор на ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс – Мира Тодорова размишлява върху изпитанията, пред които беше изправена независимата сцена през изминалите дванайсет месеца на непрекъсната адаптация и позитивните промени, на които сме свидетели.

Om Мира Тодорова

Предизвикателствата пред независимата сцена в областта на изпълнителските изкуства не са от вчера, а настоящата криза просто успя да катализира и кристализира проблемите. Ако обърнем перспективата, дори бих казала, че свърши добра работа, за да станат секторът и битките му по-видими, да добият плът и ясен профил. Произходът на тегобите на независимата сцена мисля се корени във факта, че, предвид социоисторическите ни и културни особености на посткомунистическа държава, тук винаги институциналното, традиционното, официалното се е смятало за ценност по инерцията на соца за сметка на всичко друго, което е плод на лична, индивидуална или колективна инициатива, което седи встрани от централната линия, чието качество не е препотвърдено от институция и което заплашва със страничния си синкоп да разстрои плавното статукво.

Тоест на независимата сцена, която всъщност условно наричаме така по силата на някакъв наш си локален консенсус (в Германия тя е „свободна сцена”), винаги се е гледало малко като на „втора ръка” изкуство на хора, които са превърнали хобито си в професионално занимание и са готови да си плащат за това с нисък жизнен стандарт, липса на социален статут и частична невидимост в обществото. Сляпото петно на изкуството. В България, за съжаление, това е валидно изобщо за сферите на културата и образованието. Нужно е радикално да се преосмислят приоритетите и ценностите на държавата, а нейните магистрални политики да се фокусират именно върху културата и образованието.

Френският социолог Мишел Мафесоли твърди, че модерната държава е твърде центрирана около икономиката, което резултира в нов трибълизъм, който замества индивидуализма с консумеризъм. Политологът Иван Кръстев казва в едно интервю с белгийския социлог Паскал Гилен, че „при липсата на култура, не може да се изгради пълноценна политическа общност” и че споделянето на общи културни референции и общо емоционално пространство са от ключово значение за осигуряването на чувството за емпатия и солидарност на едно общество на национално и паневропейско ниво, без които няма политическа общност, няма гражданско общество, няма публично пространство.

Едно общество не може да функционира само на базата на инстритуции и икономически трансфери. Това, което ни прави общество, е именно културата, някакви споделени пространства на смисъл, които единствено могат да породят емпатия и солидарност, иначе сме просто отделни консуматори на стоки и услуги, а не граждани с критическа рефлексия и глас за политическото управление (което е по-скоро икономическо) и начина на функционирне на държавата.

Ако мога да перифразирам друг политически мислител Огнян Минчев - трябва да спрем да мислим за човека като за материално същество с някакви духовни нужди и трябва да започнем да го мислим като духовно същество с материални нужди. Настоящата криза и по-скоро начинът, по който преминаване през нея като общество, е доста показателен за дефицитите ни на страшно много нива. Но това е друга голяма тема. Кризата  мобилизира и предизвика изявата на емпатия и солидарност, но пък и очевадно показа, че ние като общество нямаме общи полета на смисъл и ценностни консенсуси. Отделните гилдии и общности се сплотиха, за да отстояват - всеки собствената си ценност, а държавата реагираше, „принудена”, на всеки отделен импулс, хаотично и на парче, в зависимост от това кой най-високо говори, кой има най-голямо лоби в управлението и прочее. Една вавилонска кула на разпади, която породи и безпрецеденто ниво на солидарност на микрониво.     

Ситуацията на независимата сцена спрямо, най-общо казано „официалната”, като че ли представлява мини модел на ситуацията на културата в България спрямо цялата мрежа от обществени системи и практики – нещо, което традиционно не се смята за важно, а още по-малко за основополагащо за здравето на цялостния организъм, но реално „куцото” му съществувание накърнява качеството на средата изобщо, в по-голямата картина, а и на общото живеене (просто защото то престава да бъде общо).

Вследствие на кризата, мисля, че сме свидетели на няколко много позитивни феномени – сцената се обедини и солидарно извиси глас, поради което местната и държавната власт отпуснаха невъобразимо за досегашните ни представи количество средства: през нови програми и различни инструменти за подпомагане на отделни артисти, проекти, дори на цели организации за структурна подкрепа на тяхното развитие, което е прецедент за България – важен механизъм, който може да осигури устойчивост на средата. Тоест множество стъпки в позитивна посока бяха направени, средства бяха насочени към културните оператори (с всичките проблеми на детската възраст на процеса) и това е чудесно, но то е реакция на ситуация, а далеч не визия или политика. Преди всичко трябва да се направят структурни промени в сектора на изпълнителските изкуства, а много преди това, в основата на кулата, трябва да се заложи радикално ново разбиране за това какво е общество и каква е ролята на културата и изкуствата за неговото пълноценно съществуване.
 

Мира Тодорова е театрален и танцов критик на свободна практика, има докторска степен по театрални науки. Инициатор и артистичен директор на ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс. Работи като лектор, изследовател, редактор и драматург за различни артистични и теоретични проекти. Има множество публикации в специализираните медии за изкуство и култура в България и чужбина.