Хайнц Хеле
Дръзко ли е да се живее?

Говорят и пият, пият и говорят. Двама братя, скитащи из баровете на Мюнхен. Нощта е студена, темите са тежки. Малко по-късно по-възрастният умира. Прощалните думи на по-младия са тъжен мисловен поток, белязан от нежна братска любов.

Om Марит Борхердинг

„Скоро ще бъда на възрастта, на която беше брат ми, когато почина“. По-възрастният брат е мъртъв от седем години, а по-младият – безименният разказвач в романа на Хайнц Хеле Die Überwindung der Schwerkraft [Преодоляване на земното притегляне] – не може да го забрави. Той го усеща навсякъде, дълбоко в сърцето си отказва да приеме смъртта му. Ето защо възкресява спомена за него, когато той заплашва да избледнее. Този лъкатушещ поток от мисли се превръща в трогателен паметник на един безпощадно проницателен меланхолик – и същевременно е своеобразен разказ за човешките усилия за справяне с прекомерните изисквания на света.

„But I lost it somehow“

Всичко започва напълно прозаично в западнали мюнхенски барове. Holy Home, Тирбушон, Sunshine Pub: братята се стараят нивото на алкохола да е все по-високо, всичко да се слее, настоящето и спомените да нахлуят в паметта и думите им. Междувременно екстатично припяват кръчмарски хитове: „It must have been love.“ Всъщност двамата са природени братя: бащата е напуснал майката на по-големия, за да се ожени за майката на по-малкия, майката на по-големия умира от нещастие – така е поставен крайъгълният камък за тъгата на сина ѝ, докато по-младият брат никога не успява да се освободи от чувството си за вина.

Азът и светът

В общуването между братята непрекъснато се появяват темите за семейството, бащинството, отговорността на възрастните към децата – едно изключително объркващо редуване на размисли върху безсърдечието на собствения баща спрямо по-възрастния, който от своя страна почти обсесивно е погълнат от историята на белгийския детеубиец Марк Дютру. Което на свой ред не му пречи, на него, самотния, да се радва на собственото си щастие като баща и на детето от приятелката му, която е проститутка. Можем да се досетим как ще завърши това.

Преплитанията на събития от световната история, за които главните герои разсъждават и разговорят, както и опитите им да ги разберат и впишат в собствената си ценностна система, пронизват цялата книга. При вида на комина на топлоцентралата на брега на река Изар по-младият споделя: „Още тогава вече беше невъзможно да се състави изречение, което да съдържа думите кула и самолет, без да помислим за онзи превърнал се в общо благо град, за страната, която той символизира, за раната, която им беше причинена, и за това как при всеки опит нараняването да бъде заличено се стигаше до нови разкъсвания...“

Маркирания

Убедителността на романа на Хеле се дължи и на формата, която авторът избира. Липсва разделение на глави и абзаци, а сложните изречения сякаш не искат да свършат: това оповестява стремежа към добър живот и същевременно насилието в света, което го заплашва. Символизира обаче и хипнотичната сила на едно пронизано от емпатия общуване. Не на последно място тънкият роман инспирира и внимателно читателско поведение: подобно на онези пъзели с поле от букви, сред които трябва да откриеш думи, тази текстуална повърхност също примамва да се маркират отделни изречения и пасажи – в резултат на което те изведнъж започват да звучат неопределено.

Книгата на Хеле е дар, защото не щади читателите, защото е необичайна конструкция от думи и мисли, в която се преплитат леки и тежки елементи на разказа, затова си заслужава да бъде препрочитана. Тя посочва и лъч надежда – например реда за движение по пътищата. Защото неговите правила, изразени в символи и знаци, помагат за запазването на живота в един инак враждебен свят: „...Тук не бива да умре никой, върху това парче асфалт..., а също и никъде другаде, моля ви, бъдете внимателни, пазете се, чувате ли, такива са правилата, те са добри, вслушайте се в тях, моля ви, и ако всички ги спазваме, по-малко от нас ще бъдат премазани или смачкани...“