Фелиситас Хопе
Измислица и истина

Като дете тя предпочита да си стои у дома, отколкото да играе навън. Фелиситас Хопе разказва как на петгодишна възраст е изпратена на травматично пътуване и как преодолява страховете си от пътувания навътре и навън.

Om Холгер Моос

Личният ѝ лекар, един „по-скоро уседнал тип без титла и опит в пътуванията“, диагностицира Фелиситас Хопе с Температура 17 – заболяване, дало заглавието на едноимения разказ. Но това е сюрреалистична болест, която не засяга нито тялото, нито духа. Тя е характерна единствено за авторката и поразява само „закърнелия малък полуорган“, „който, безсънен и объркан, неспирно е на път и странства“. Така Хопе описва „нелепо малкия остатък“, който някога народът наричал душа.
 
Температурата предизвиква разсеяност, „това леко неустойчиво пърхане“, „трептене между сбогуване и пристигане“. Именно така се чете и късият разказ – читателят броди сомнамбулно, следва разказвачката в междуцарствието на спомена, кошмара и реалността.

който умее да плува, умира по-бавно

Предисторията е свързана с „изпращане на деца в провинцията“, което малката Фелиситас преживява на петгодишна възраст. Тя страда от астма и заминава за лечение на остров в Северно море. Баща ѝ я води до железопътната гара, където освен други шумни деца я чакат и възрастни. Те се опитват да успокоят страха на момиченцето от първото ѝ пътуване, като настояват, че са нейни чичовци и лели.
 
По това време тя не може нито да чете, нито да пише, нито да плува. На острова научава някои неща, като например „че този, който умее да плува, умира по-бавно“. Не особено успокояваща перспектива.
 
Научава също, че може да бъде наказана както за лъжите, така и когато казва истината, в зависимост от това какво точно се очаква. Пощенските картички, които момичето изпраща до вкъщи, изобщо не бива да съдържат истината. За това се грижат строгите „пазачи“ – „нещо средно между кондуктори и митничари“, които от името на децата пишат все едно и също: „Аз съм добре. А вие как сте?“

сянката на възрастните

След късия разказ следва сходно по дух есе. То е озаглавено Oh, the places you'll go! Хопе заема заглавието от известния американски автор на детски книги Доктор Сюс. Есето е посветено на историите от детството, обичани от всички, но често далеч не толкова оригинални. Защото всички знаем „колко много си приличат историите ни за детството. […] И навярно ги обичаме тъкмо заради това“.

Внимание! Фелиситас Хопе цитира Песен за детството на Петер Хандке: „Когато детето беше дете, то не знаеше, че е дете“. Тази „магическа формула“ ни позволява да бленуваме по цялост, по завършено съществуване. Но подобно мечтание няма много общо с действителността. Защото историите за детството се пишат от възрастни – в ретроспектива, като изпълнен с желания спомен, който понякога се слива с приказното. Възрастните са тези, които управляват нашето детство: „Върху всичко, което може да се каже за детството, лежи сянката на възрастния“. В сила е и обратно: когато децата разказват истории, те не гледат към миналото, а към бъдещото, като при това никога не са сантиментални.

неустойчиво пърхане и трептене

Размишлявайки, Хопе ни води до Питър Пан, Пинокио, Жана Д'Арк и Бъстър Кийтън – и до „истината на повечето истории за детството“. Тя се крие „не във фактите, а в опита да преобразуваме преживяното в разказ, с други думи – да придадем форма на спомена“. Разбирано по този начин, разказването се оказва и средство за „самоутвърждаване“. Като има предвид собствените си автобиографични съчинения, накрая Хопе стига до извода, че припомнянето чрез писане я е доближило до истинския живот, „вероятно защото ние сме не толкова това, което сме, колкото онова, което си пожелаваме“.
 
Фелиситас Хопе описва историята на детството си в рамките на радиофестивала на ARD през лятото на 2020 г., а в ARD-Audiothek може да бъде чут текстът, прочетен от писателката. Есето е написано въз основа на публична лекция от 2012 г. Двата текста са събрани в много хубава, съдържателно свързана книжка, в която разказът и есето се преплитат. Четенето на разказа напомня ходене на сън, есето също оставя повече отворени въпроси, отколкото да дава отговори. Животът като четене, писането като припомняне, всичко е едно разсеяно, неустойчиво пърхане и трептене.
 
Обратно към началната страница