In Memoriam
Бруно Ганц, най-добрият

Бруно Ганц. Снимка: Wikimedia Commons. Loui der Colli [CC BY-SA 3.0]
Бруно Ганц | Снимка: Wikimedia Commons. Loui der Colli [CC BY-SA 3.0]

Той бе брилянтен като ангел и като Хитлер, като Фауст и като Хамлет, направи бляскава кариера в киното и влезе в историята на театъра: в памет на големия актьор Бруно Ганц.
 

Сега той окончателно е на Олимп, актьорът Бруно Ганц, който още приживе бе смятан за полубог. Вестта за кончината му беше сред топ новините в събота и засенчи финала на Берлинале, където Ганц често бе гостувал. При оповестяването на наградите в Берлинале паласт всички в залата станаха на крака и аплодираха, когато модераторката Анке Енгелке произнесе името на покойния „Бруно Ганц в небето над Берлин“. И извън Берлин на този тъжен ден мнозина си спомниха за него, както той се бе запечатал в паметта им от филма на Вим Вендерс „Небето над Берлин“ (на български показван със заглавие „Криле на желанието“): как той в ролята на ангела Дамиел гледа към черно-сивия, разделен град, с този мъдър, добродушен поглед, който разбира и прощава всичко човешко – в тази негова паметна роля на небесен пратеник, който иска да стане земен жител и следователно смъртен. Но Бруно Ганц в ролята на Дамиел още тогава, през 1987 година, заслужи безсмъртие.

Небето над Берлин естествено е твърде малко за един толкова голям артист, на когото се полага почетно място в театралния Олимп. Там той отново ще се срещне с Ото Зандер, с другия кротък ангел от филма на Вендерс и колега от старите дни в берлинския театър „Шаубюне“, който си тръгна преди него още през 2013 г. Утешително е да си представим как тези двама благословени познавачи на човешката душа ни гледат от горе, как слушат и кимат одобрително.

Когато си отиде някой като Бруно Ганц, в цялата страна се усеща трус, който разтърсва мнозина, защото той беше един от най-гениалните артисти на немскоезичния театър, създадени от двадесетото столетие. Човек, който на толкова много хора е дал по нещо, докоснал ги е, развълнувал ги е, вдъхновил ги е и е създавал освен това историята на театъра. Или, както много точно се изрази федералният президент Франк-Валтер Щайнмайер: който „остави своя отпечатък“ върху нашата култура. Бруно Ганц притежаваше онзи „вълшебен ключ, който отключва голямото изкуство“.

За изключителните си актьорски постижения Бруно Ганц получи пръстена „Ифланд“: този пръстен се предава на „най-значителния“ представител на немскоезичния театър – пожизнено. Австрийският актьор Йозеф Майнрад през 1996 г. посочи в завещанието си Бруно Ганц за новия носител на пръстена. Ганц е споделял след това, че пръстенът го е „стабилизирал психически“. Защото най-добрите винаги се съмняват – в себе си и в света.

„Такъв един пролетарски принц“

Бруно Ганц е роден на 22 март 1941 г. в Цюрих. От малък изпитва „воля за изява“ и влечение към театъра, макар това да не се предполага от семейната му среда. Баща му е работник във фабрика, майка му, италианка по произход, е дошла в Цюрих пеша през Алпите, за да работи като домашна помощница. Синът им напуска гимназията преди да положи зрелостните изпити, прекъсва и обучението си за актьор. След първите малки роли в киното напуска Швейцария и отива в Германия, назначават го като стажант в „Юнгес Театер“ в Гьотинген, а след това кандидатства в Бремен, където „сценичният генерал“ Курт Хюбнер с трупа от млади актьори  създава нов театър – тъкмо когато започват студентските вълнения – и предизвиква фурор, по-късно този период влиза в аналите на театъра като „Бременски стил“.
 
Ганц се явява на прослушване най-напред при Петер Цадек, който го намира за интересен: „такъв един пролетарски принц“. После трябва да се яви и при интенданта на театъра Хюбнер, който е болен, поради което младият кандидат полага изпита си до леглото в спалнята му. Явява се на прослушването, типично за Ганц, бихме казали днес, с „Принц фон Хомбург“. По-късно Хюбнер коментира младия Ганц така: „Цялото му поведение беше така необичайно, и неговата своенравност, и мърморенето му, той не говореше, а мърмореше, обърнат наполовина към нас, наполовина към стената, направо ме заплени с всичко това.“ Това е началото на актьорската му кариера. Малко след това Хюбнер възлага на двадесет и четири годишния младеж ролята на Хамлет, а през 1967 г. на Макбет. В постановките на нетрадиционния режисьор Цадек Ганц влиза в образа на Мориц Щифел в „Пролетно пробуждане“ от Ведекинд и на куриозно деформирания Франц Моор в Шилеровите „Разбойници“.

По онова време всичко е ново начало и изригване, атака срещу отживялото чувстване и виждане, създава се модерният режисьорски театър. И Бруно Ганц е в центъра на тези процеси, заедно с Едит Клевер, Юта Лампе, Михаел Кьониг, Вернер Рем – всички онези прочути виртуози на театралното изкуство, които през 1970 г. пристигат в Берлин с Петер Щайн и възраждат там театър „Шаубюне“.

Скокът към Берлин

От решаващо значение е по-ранната Бременска постановка на Щайн на Гьотевия „Торквато Тасо“ с Бруно Ганц в главната роля, през 1969 г. –
тази постановка политизира трупата и се превръща в ориентир за бъдещото развитие. Постановката представлява рефлексия върху разглежданото в пиесата отношение между власт и изкуство, с Ганц в ролята на вътрешно противоречив „емоционален клоун“ (Щайн), разкъсван между сервилност и антиавторитарен порив. Артист, когото дворът на Ферара си държи в плексигласова клетка. С гипсов бюст на Гьоте насред моравата от изкуствена трева. Трупата на Щайн след това напуска Бремен и един сезон играе в цюрихския „Шаушпилхаус“, преди да направи окончателния скок към Берлин, който се оказва епохална крачка.
 
В „Шаубюне“ под режисурата на Петер Щайн театърът се измисля колективно и се осъществява с пределна сериозност и точност. На швейцареца Бруно Ганц тази прецизност му харесва особено много и той я запазва в себе си. През целия си актьорски живот той навлиза в ролите си, независимо дали в театъра или в киното, чрез проучване на литературата и чрез интелектуална дистанция, чрез четене и наблюдение – по-малко чрез съпреживяване и отъждествяване. Той не се придържа към определен актьорски метод. Но е превъзходен в занаята си, надарен с емоционална интелигентност, която придава на персонажите му нещо много човешко, често нежно, меланхолично и винаги запазва в тях някаква загадъчност. Неподражаем е неговият изразителен глас: този мелодичен, кадифен тембър, топлото швейцарско звучене, от което той слава Богу никога не успява да се отърве напълно. И неговия речеви стил изобщо – той съумява да извлече от текстовете музика, той е брилянтен изпълнител на Клайст и Хьолдерлин. Но може да бъде и режещо-джафкащ като например в ролята на треперещия Хитлер в „Der Untergang“ [Крахът на третия райх]. Според Ото Зандер, тъй като майчиният език на Ганц не е книжовният немски, той всеки път сякаш проговаря на немски като на нов език. Понякога той сам се ядосва на своето „школско говорене“, като има предвид стремежа си да направи всеки текст лесен за слушане и разбиране. Който гледа записа на цялостната постановка „Фауст“ на Петер Щайн от 2000 г., ще разбере какво има предвид Ганц – и ще бъде покорен от неговото актьорско майсторство.
 
Легендарен е и като принц фон Хомбург под режисурата на Щайн през 1972 г. в „Шаубюне“, онзи пламенен прусак и мечтател от времето на Тридесетгодишната война, поставена по адаптацията на Бото Щраус, чийто любим актьор е Бруно Ганц. Един от „последните оцелели герои на сцената“ го нарича Бото Щраус и се възхищава от неговата „мъжествена грациозност“.
 
По-важен от Петер Щайн за Бруно Ганц е обаче починалият през 2008 г. режисьор Клаус Михаел Грюбер, който в театъра има славата на поетичен и загадъчен майстор на бавността. Той изпраща през 1977 г. чувствителния Ганц на „зимно пътуване“ по следите на Хьолдерлин из ледения Олимпийски стадион в Берлин, поставя с него „Емпедокъл“ и „Хамлет“, а през 1986 г. на Залцбургския фестивал – „Prometheus, gefesselt“, [Прометей, окован], майсторска обработка на Есхиловата драма от Петер Хандке, с Ганц в ролята на триумфалния страдалец, окован само физически, в езиково отношение това е цялостно освобождаване от оковите. Още през 1972 г. на Залцбургския фестивал той прави своя дебют като доктор – или по-скоро езиков виртуоз от моргата – в премиерата на „Der Ignorant und der Wahnsinnige“ [Невежият и безумният], поставена от Клаус Пайман. Тази роля го прави „Актьор на годината“. През 1974 г. Барнхард му подарява пиесата си „Die Jagdgesellschaft“ [Ловната дружина] с посвещението: „На Бруно Ганц, на кого другиго?“
 
Кого другиго би могъл да постави Ерик Рьомер до изтънчената Едит Клевер в ролята на графа в своя филм „Маркиза Фон О“ (1976)? И кой друг би могъл да предостави на режисьорите от младото германско кино своето ведро набръчкано лице и да притежава същевременно такава ефирна грациозност? Ганц дълго време прави и кино, и театър, едва през последните петнадесет години почти се оттегля от сцената. Последната му роля в театъра е през 2012 г. в постановката на Люк Бонди „Le Retour“ [Връщането]. Съвременният театър на самозвани режисьори му се бил „изплъзнал“, както се изразява той самият.

Филмография

В замяна на това пък след сензационно истинския Хитлер през 2004 г. във филма на Оливер Хиршбигел „Der Untergang“ [Крахът на третия райх] той става международно известен и търсен киноактьор. Снима с Джонатан Дем, Франсис Форд Копола, Стивън Далдри, а накрая и с Ларс фон Триер. Но ролята на Хитлер му донесе и доста критики заради „майсторското превъплъщение“. Допустимо ли е изобщо  Хитлер да се изиграе „човешки“? Този радикален натурализъм не граничи ли с пародия?

Тази роля доста дълго тегнеше над Бруно Ганц. При това тя съвсем не е типична за неговата филмография, която съдържа много повече, като се започне с майстора на рамки във филма на Вим Вендерс „Американският приятел“ (1977), през директора на Федералната криминална служба Хорст Херолд в „Комплексът Баадер-Майнхоф“ (2008) и се стигне до дядото Алм-Йохи в „Хайди“ (2015) или пък престарелия Зигмунд Фройд в екранизацията по Роберт Зееталер „Трафикантът“ (2018). Отначало Бруно Ганц в киното сякаш е абониран за ролите на вглъбени търсачи на смисъла, отнесени образи, почти лунатици, защото твърде добре му се удават: човекът от други светове, странно-чаровен и малко тъжен като келнера от прекрасния филм на Силвио Солдини „Хляб и лалета“ (2000).
 
Благият швейцарец много прочувствено играе ролята на обречени на смърт, като неизлечимо болния писател във „Die Ewigkeit und ein Tag“ [Вечност и ден] на Тео Ангелопулос, като белобрадия Тициано Терцани в „Das Ende ist mein Anfang“ [Краят е моето начало] или като болния от рак съпруг на Сента Бергер в „Satte Farben vor Schwarz“ [Ярки цветове на черен фон]. В Цюрих, в ранните часове на съботния ден Бруно Ганц напуска този свят, след като е загубил битката с рака. На 77-годишна възраст.
 
Този текст е публикуван най-напред на 17 февруари 2019 г. в „Зюддойче Цайтунг“.