„Берлинале 2020“
„Берлинале“, фестивалът на публиката

Страсти, скандални филми и звезда с хартиена торба на главата: няма как историята на един фестивал да бъде по-хубава.

Om Ула Брунер

Берлин-Щеглиц, Титания палас, 6 юни 1951 г. Началото е особено празнично: свирят Берлинските филхармоници, кметът на града Ернст Ройтер държи приветствено слово. Първият международен филмов фестивал в Берлин е открит с Rebecca [Ребека] на Алфред Хичкок. Касовият хит е заснет още през 1940 г., но тази вечер празнува своята премиера в Германия. Градът ликува – актрисата в главната роля, Джоан Фонтейн, е посрещната с цветен парад, хиляди хора са изпълнили улиците.

Най-сетне отново блясък и слава в германската столица, която все още е разрушена от войната. От самото начало провеждането на „Берлинале“ в разделения на окупационни зони град е трябвало да даде политически знак, да бъде „витрина на свободния свят“. Разбира се, от източната част на Берлин се отправят критики, тъй като филми от социалистическите страни са изключени от официалната програма (до 1974 г.). Но фестивалът постига голям успех и още на следващата година прожекциите са преместени в централно разположения квартал Шарлотенбург.

Творческите директори: кой заема поста най-дълго? И кой съвсем за кратко?

Ръководството на „Берлинале“ се е сменяло пет пъти за седемдесетгодишната му история. Преди настоящите директори Карло Катриан и Мариете Рийзенбек да заемат поста, в продължение на 18 години начело на кинофестивала е Дитер Кослик. Той затвърждава реномето на „Берлинале“ като фестивал, ориентиран към публиката, и осигурява място на германското кино в конкурса. Негов предшественик в продължение на 22 години, от 1979 до 2001 г., е Мориц де Хаделн. В периода на неговото ръководство през 2000 г. фестивалът е преместен на Потсдамер платц.

Най-дълго директорският пост е заеман от Алфред Бауер. За четвърт век, от 1951 до 1976 г., германският юрист и филмов историк успява да преведе „Берлинале“ през епохата на Студената война. Съвсем наскоро обаче седмичникът „Ди цайт“ оповести свои проучвания, според които по време на нацизма Бауер вероятно е бил високопоставен служител в националсоциалистическата кино бюрокрация. Поради това през 2020 г. наградата на негово име няма да бъде връчена. След пенсионирането си Бауер предава вече утвърдения фестивал в ръцете на наследника си Волф Донер. Той на свой ред за три кратки – но бурни – години променя напълно някои неща – съдейства за създаването на фестивал на детското кино (днес наречен Поколение [Generation]) и премества Берлинале… през зимата!

С вълнена шапка на глава или защо „Берлинале“ се провежда през зимата

За днешните фенове на киното шаловете и топлите якета са неизменна част от облеклото по време на „Берлинале“. Това невинаги е било така. Всъщност до 1978 г. човек е можел да се наслади на фестивала при умерени летни температури, първоначално дори под открито небе на Валдбюне. Защо тогава Волф Донер премества „Берлинале“ през хладния февруари?

Основният му аргумент е, че на изложението, където се сключват търговски сделки в областта на филмопроизводството, през зимата има слабо движение. Донер смята, че ако „Берлинале“ се премести по това време на годината, фестивалът би могъл да привлече продуценти, купувачи и разпространители. Сметката се оказва вярна: изложението се разраства и неговият наследник, Европейският филмов пазар [European Film Market], днес е сред най-важните годишни срещи в кино индустрията.

Най-дългият филм в конкурсната програма и най-краткият „Берлинале“

482 минути или осем часа е продължителността на Приспивна песен за една печална тайна [A Lullaby To The Sorrowful Mystery] на Лав Диас. Hele Sa Hiwagang Hapis, както е оригиналното филипинско заглавие, през 2016 г. получава наградата „Алфред Бауер“. Черно-белият епос за филипинската революция е най-дългият филм, участвал досега в конкурсната програма на „Берлинале“.

Най-кратката фестивална надпревара пък е през 1970 г. Филмът o.k. на Михаел Верховен за изнасилването и умъртвяването на виетнамско момиче от американски войници засяга щекотлива тема и разпалва ожесточени спорове. Журито под председателството на американския режисьор Джордж Стивънс напуска. Алфред Бауер прекратява конкурса, а статуетките Златна и Сребърна мечка остават нераздадени – за първи и единствен път в историята на фестивала.

Скандалите и спорните филми през годините

Естествено o.k. не е единственият политически скандал по време на фестивала: в знак на протест срещу филма за Виетнамската война на Майкъл Чимино Ловецът на елени [The Deer Hunter] през 1979 г. социалистическите държави изтеглят своите филми и делегати. През 1986 г. филмът Щамхайм [Stammheim] на Райнхард Хауф за съдебния процес срещу терористичната фракция „Червена армия“ е прожектиран под полицейска охрана. Когато той получава първа награда, председателката на журито Джина Лолобриджида нарушава задължението за конфиденциалност и публично се дистанцира: „Аз бях против този филм“.

Темата за сексуалността също предизвиква горещи дискусии. За най-скандален филм, показван на Берлинале, и до днес се смята Империя на чувствата [Im Reich der Sinne (Ai no Corrida)] на Нагиса Ошима, който разказва за една сексуална обсесия. След премиерата му през 1976 г. прокуратурата конфискува японската лента заради подозрение за порнография.

Десетилетия по-късно публичното тематизиране на телесността и интимността все още може да предизвика вълнение: през 2001 г. се водят много дебати около откровено сексуалните сцени в Интимност [Intimacy] на Патрис Шеро. През 2018 г. полудокументалният филм на Адина Пинтилие Не ме докосвай [Touch me Not] смущава критиката и публиката. Но журито награждава и двата филма със Златна мечка.

червеният килим: звездните моменти

Няма „Берлинале“ без звезди и въодушевени фенове: през 1951 г. публиката едва успява да види Джоан Фонтейн, през 1996 г. Джулия Робъртс създава суматоха, където и да се появи. През 2000 г. Леонардо ди Каприо не смее да излезе по улиците, защото берлински вестник обявява награда за всяко момиче, което успее да го целуне. През 2008 г. половината град изпада във въодушевление от боливудската звезда Шах Рук Хан, а през 2014 г. още преди началото на фестивала в продължение на седмици Джордж Клуни е повод за истерия в таблоидите. Вниманието към него обаче за кратко е откраднато от колегата му Шая Лабъф, който се разхожда по червения килим с кафява хартиена торба на главата с надпис: „I am not famous anymore“.

Впрочем що се отнася до червения килим, веднъж или два пъти по време на фестивала близо 1 500 квадратни метра плат се подменят. През 2019 г. „Берлинале“ залага на устойчивостта: най-бляскавата подова постелка на Берлин е направена от рециклирани рибарски мрежи.

Фестивалът на публиката, журито и жените режисьори

Междувременно днес „Берлинале“ е смятан за най-големия фестивал в света, ориентиран към публиката. Никъде другаде не се продават повече билети. През 2019 г. статистиката показва 400 филма от 135 държави в официалната програма, 487 504 кино посещения и 331 637 продадени билета – почти двойно повече, отколкото през 2002 г. Малко известен факт е, че от 1952 до 1955 г. публиката взема решението за присъждането на наградите.

Още през 1956 г. „Берлинале“ получава най-висок ранг, което му позволява да претендира за специализирано международно жури. Разбира се, присъждането на Златна мечка на жени режисьори е изключение, защото все още повечето от кандидатите са мъже. Само шест пъти жена е удостоявана с най-високата награда, за последен път през 2018 г. това е румънката Адина Пинтилие за Не ме докосвай [Touch me Not]. В това отношение тепърва има много какво да се желае.