Танц в музея
МУЗЕЯТ ТАНЦУВА
Уилям Форсайт кара не само танцьорите да танцуват, но със своите „Choreographic Objects“ („Хореографски обекти“) хореографира и движенията на публиката. Музеят за модерно изкуство (MMK) във Франкфурт излага тези обекти, а ние ви представяме интервю с Марио Крамер, уредник на музейната колекция и куратор на изложбата „The Fact of Matter“. *
Om Естер Болд
Господин Крамер, как се стигна до тази изложба?
С Уилям Форсайт се познаваме от 25 години, тоест откакто живея във Франкфурт. Имам щастието да съм гледал почти всичко, направено от него през това време. През последните години следя изложбите с неговите хореографски обекти в други галерии. Впечатленията ми ме накараха да се замисля, че MMK е идеалното място за такива творби, а директорката на музея Сузане Генсхаймер беше на същото мнение. Първите разговори за изложбата се проведоха преди три години, когато все още не можехме да предвидим, че балетната трупа Forsythe Company ще прекрати дейността си през 2015 г. За нас е много важно да подчертаем, че тази изложба не представлява сбогуване, а ново начало. Чиста случайност е, че тя се състои точно сега.
С какво са интересни танците за Вашия музей?
Отдавна търсехме произведения в посока пърформанс и визуално изкуство, а в миналото тук е имало и съответните изложби, като например „Живият музей“ през 2003 с творби на Тино Сегал, Таня Бругера и други. Интересуваме се от артисти, които работят перформативно. От 60-те години на миналия век насам в тези гранични области между изкуствата съществуват много връзки. Разбира се, Уилям Форсайт е най-добрият пример за това. Същевременно беше ясно, че изложените от него произведения трябва да се впишат както в много взискателната музейна архитектура на Ханс Холайн, така и в колекцията, тъй като между творбите следва да има диалог.
Излагаме много произведения от 60-те години на миналия век, които са част от колективната ни памет и освен това са вдъхновявали самия Форсайт, като например ранните видеотворби на Брус Науман и Ричард Сера. Творчеството на Форсайт е органично свързано с техните идеи за пърформанс, движение и хореография. Също и с „Untitled” на Фред Сандбек – фини корди, които хореографират изложбеното пространство и насочват погледа ни. Точно към това се стреми Уилям Форсайт от самото основаване на Forsythe Company – разграждане на класическата сцена. Много от хореографските обекти са разработени на базата на сценични декори, като например шейсетте махала в „Nowhere and Everywhere at the Same Time” („Никъде и същевременно навсякъде“), само че тези пространства вече не са предназначени за професионални танцьори, а за обикновени посетители на музея. По този начин изложбата ни води далеч отвъд пасивното възприемане на изкуството.
Но това също така означава, че в изложбата съществуват едновременно две системи от правила, които според мен онагледяват идентичността на музея: докато произведенията от колекцията не трябва да се пипат, повечето от творбите на Форсайт могат и дори трябва да бъдат докосвани. Как подхождате към това?
Това е предизвикателство, разбира се. Обикновено докосването на музейните експонати е забранено. Разчитаме на писмените указания и на нашите много внимателни и добре обучени уредници. По мое мнение е чудесно, че посетителите ни получават възможност да изживеят нещо различно. В същото време произведенията на Уилям Форсайт им предлагат нов поглед към работите от нашата колекция.
Какво представляват за Вас хореографските обекти?
Изложбата е по-скоро хореография на нашето мислене. Например инструкцията („Instruction”) е само в главите ни: посетителят трябва да разтегли между дланите си линия в пространството. Това са аспектите, които ме интересуват най-много.
Други произведения обаче са физически много осезаеми, като например заглавното „The Fact of Matter“ или висящият куб от „A Volume, within which it is not Possible for Certain Classes of Action to Arise“ („Обем, в който не е възможно да възникнат определени видове действия“).
Да. И двете се намират на първия етаж на музея, който в голяма степен е посветен на тленността. В „The Fact of Matter“ посетителят трябва да се придвижи през помещението само с помощта на двеста висящи от тавана халки, което изисква огромни усилия. Под куба от „A Volume…“ има само седемдесет сантиметра пространство. По този начин Форсайт ограничава изключително много радиуса ни на движение.
Значи всеки етаж на музея си има някаква водеща тема?
Да. Първият етаж е с много суров характер. Там е произведението „Aire“ на Тереза Марголес – инсталация, в която вода от измиването на трупове се използва за овлажняване на въздуха. Работата ни конфронтира с едно своеобразно въплъщение на отминалия човешки живот. Вторият етаж е посветен на основополагащи творби, например известното изпълнение на Форсайт „Solo” („Соло“) на видео, както и видеоклип с неговите „Improvisation Technologies“ („Техники за импровизация“). На третия етаж има помещения с естествена светлина и там вече е по-светло, по-леко. Там например са изложени махалата.
„Хореографските обекти“ на Форсайт са нов вид произведение на изкуството, за който все още не разполагаме с терминология или аналитични инструменти.
Терминът е на двайсет години, но подозирам, че едва сега, чрез изложбата, той ще се наложи и като изкуствоведско понятие. Най-близкото сравнение е с кинетичния обект, който се движи и който познаваме от изкуството на 50-те години, например от Жан Тингели. Хореографският обект обаче е нещо различно, той може да има кинетични аспекти, както е при махалата, но смисълът му далеч ги надхвърля. Съпреживяваш творбата само ако се движиш през нея, и то не само физически, а и ментално.
----
* Интервюто е първоначално публикувано през 2016 г.