Унижавани и осмивани

​
Предразсъдъците срещу синти и роми са дълбоко вкоренени в съзнанието ни, твърди Радмила Младенова в интервю за немското списание "chrismon". Не на последно място защото филмите продължават да ги възпроизвеждат.

Въпросите зададе Буркхард Вайтц

chrismon: Госпожо Младенова, откъде се породи интересът Ви към темата за антициганизма?

Радмила Младенова: През 2008 и 2009 г. десни радикали нападнаха десет ромски селища в Унгария, запалиха къщи и стреляха по бягащите хора. 55 роми бяха ранени, петима, от които, тежко. Шестима бяха убити, сред които 27-годишният Роберт Чорба и петгодишният му син Робика. Впоследствие международната организация „Бауорден“ и Централният съвет на немските синти и роми организираха строителни лагери за доброволци от цяла Европа, за да подкрепят жертвите на нападенията и да помогнат за възстановяването на къщите им. Включиха се доброволци от Полша, Германия, Унгария, дори от Япония; аз бях от България.

В Татарсентдьорд реновирахме дома на бабата и дядото, които бяха загубили сина и внука си. До тях стоеше изгорялата къща на убития баща и глава на семейството Роберт. Написах репортаж за случилото се за българската преса. За мен беше предизвикателство да опиша преживяванията си на страницата за култура на вестник „Капитал“ така, че да преодолея стереотипните представи на читателите за ромите. Какви стереотипни представи?

Представи, които самата аз имах в главата си, преди да замина. Нямах идея кои са хората в това село. Те живеят в една много бедна част, почти извън селото. Питах се: мога ли да си взема лаптопа там, или ще изчезне? Впоследствие, често забравях компютъра си в къщата, а страховете ми се оказаха безпочвени. Веднага се сприятелих със семейството, дори научих малко унгарски. Към онзи момент семейство не беше получило никаква подкрепа. Кметицата не беше идвала при тях. Те се страхуваха да изпратят децата си на училище. Семейството постепенно се отвори към нас, доброволците: хората започнаха да се усмихват, позволяваха да ги снимаме, готвеха ни вкусна храна. По време на заключителното тържество семейството седеше на една маса заедно с директорката на училището и децата отново се върнаха в клас.

Какво определя това семейство като роми?

Бих могла да поставя въпроса и по друг начин: какво ме прави българка, какво Ви прави вас германец? Човек се идентифицира с определени места, с езика.

Ромите говорят романес, собствен език с много регионални разновидности…

… може би носят и определено традиционно облекло. Но хората са много повече от тези етикети. Онова, което наричаме идентичност, има множество аспекти. Когато пишех репортажа си за българската преса трябваше да посоча етническата принадлежност на семейството, тъй като нападенията бяха извършени с расистки мотиви. Хората бяха нападнати, защото са роми. Но когато ромският произход бива споменат, клишетата в главите на читателите отново се събуждат. Ромите биват възприемани само тогава, когато представят етнически спектакъл. В действителност обаче, те са като всички други хора. А това семейство живееше в голяма бедност. В статията си за вестника Вие искахте да обясните, че тези хора страдат най-вече от бедността си?

Преди всичко исках да покажа, че те имат нужда от точно толкова внимание и загриженост, колкото всяко семейство, загубило децата си по такъв брутален начин. Бедността не улеснява нещата: как се фотографира бедността, без да се накърни достойнството на хората? Как можех да убедя читателите, че човек може да се сприятели с тях? И че след тази травма не е редно да бъдат оставени сами в страданието си?

През 2011 г. започвате да учите магистратура в Манхайм и се насочвате към темата за антициганските клишета във филмите. Защо?

Все още носех в главата си преживяванията от Унгария и една приятелка ми показа филма „Срещал съм и щастливи цигани“ на Александър Петрович от 1967 г. Не успях да споделя въодушевлението ѝ.

Действието на филма се развива в много бедно село с кални пътища и много гъски. Главният герой проиграва пари, ръчен часовник и телевизор и пие много. Той малтретира жена си и задиря едно момиче. Към края на филма един от героите е прободен от ревност.

Филмът е номиниран за „Оскар“, смята се за класика и оказва голямо влияние върху югославското кино. Исках да обясня откъде идва хипнотичното му въздействие и защо неуважителното отношение към хората във филма се възприема като нещо нормално. Оттук тръгна магистърската ми работа. Тя беше отличена като изследователско постижение. Това ми даде кураж да продължа с проучванията си. Романи Розе, председателят на Централния съвет на немските синти и роми, се оплака веднъж, цитирам по смисъл: "Толкова много се говори – включително добронамерено – за антициганистките стереотипи, че не успяваме да помръднем от тази тема."

Учудващо е колко трудно се представя нормалността, колко дълбоко вкоренени са предразсъдъците. Самото изреждане на обичайните стереотипи означава да им дадем повторно живот. Подобно на всички хора, ромите искат да живеят в нормални условия, да имат препитание, децата им да станат свестни хора. Проблемът обаче е: как да се представи нормалността? В киното това изобщо не може да случи, никой не иска да го гледа.

В докторската си дисертация пишете за „цигани“. Какво имате предвид с това?

В художествените произведения, в киното, литературата и изобразителното изкуство почти никога не става дума за реални роми, а почти винаги за расистки фантазми, за фигурата на „циганина“. Тези фикционални образи наричам „цигани“. Те са обратното на образа, който мнозинството иска да има за себе си. Режисьорите не се интересуват от това да представят синти и роми.

А от какво?

Казано просто: една нация или дадена социална прослойка иска да се представи или да утвърди превъзходството си като „бели“ европейци. Жените от аристокрацията, например, са показвани в най-добрата си светлина като „бели“ и невинни. За да създаде естетическият ефект на белотата, творецът се нуждае от контраст: от фигурата на „циганина“. Подобни контрастни фигури срещаме в цялата европейска културна история. Те са се превърнали в част от езика на киното, защото предават послания, които всеки може моментално да разпознае и разшифрова. Това са расистки наративи. Този расизъм е част от нашата култура, общ за всички ни софтуер. Целият свят говори за румънските банди от просяци. Това модерната версия на стария страх от „циганите“ ли е?

Ако хората извършват престъпления, трябва да бъдат съдени според законите. Но не бива етикетите да се преформулират етнически и да се поставят върху цялото малцинство.

Ще споделя едно лично преживяване: Караме заедно с приятелката ми колела от завоя на река Дунав в посока Будапеща. Вечер е, виждаме място с каравани и решаваме да разпънем палатката си там. В този момент голяма група деца от караваните се насочва към нас, заобиколя ни и безмълвно започна да отваря раниците ни, сложени върху велосипедите ни. Ние се откъснахме от множеството и избягахме ужасени.

И какви заключения си правите от това преживяване? Представете си наемни работници от Югоизточна Европа в кланиците на Долна Саксония да си направят изводи за германците като цяло. Те пристигат тук, трябва да вършат най-мръсната работа, а понякога дори не им се изплаща договореното възнаграждение. Какво следва да си мислят тези работници, наети в немските фабрики за месо, за германците? Ще отговаря ли то на образа, който вие като германец имате за себе си? Подобни образи със сигурност не се разпространяват охотно от немските медии като представителни.

През 2016 г. беше заснет детският игрален филм „Приключението на Нели“, една продукция, в която участват SWR и KiKa. Той показва 13-годишната Нели от Германия, която заедно с родителите си заминава на екскурзия в Румъния. Тя изгубва родителите си, намира подслон в бедно ромско село и след много приключения се връща при майка си и баща си. Защо беше разкритикуван този филм?

Стремежът на филма е допринесе за интеркултурния диалог, да запознае немските деца с румънската култура и културата на ромите. Създателите на филма обаче издирват най-бедните сред бедните, за да покажат културата на ромите. И най-вече извеждат на сцената главния актьор Хокус като криминална фигура: Хокус отвлича русата Нели цели два пъти. Актьорът, който играе Хокус, е ром. Но той е показан много тъмен – с черна брада в сянката на черната си шапка, за да съответства на фигурата на „циганина“, тоест на клишето, което филмите непрекъснато възпроизвеждат. От друга страна две ромски деца помагат на Нели при бягството ѝ.

Тези деца остават до края на филма дребни престъпници. Дори в съпътстващия образователен материал към филма се споменава, че ромските деца Роксана и Тиби си изкарват прехраната с кражби. Тези двама роми са второстепенни, не главни герои. Те помагат на героинята, германка, в нейното приключение. Помежду им може и да възниква приятелство, но спрямо ромите остава обвинението, че са престъпници.

Създателите на филма твърдят, че са правили проучвания в Сибиу, за да намерят автентични места за снимките.

Да, те измислят историята, в която тъмнокож мъж отвлича русо момиче, и я заснемат в реално съществуващо бедно ромско село. Въпросът в подобен случай винаги е: какво подбира режисьорът, за да разкаже своята фикционална история? Що за филтър има той в главата си, кои аспекти на действителността подбира, за да каже: това принадлежи на другите, а това – на мен и моята група. Реалните места, където е заснет филмът, трябва да придадат автентичност на историята и по този начин потвърждават инсценираните предразсъдъци, които отговарят на представите на зрителите.

Според създателите на филма, след като го гледат, децата не биха имали антицигански предубеждения, тъй като ромите играят преобладаващо симпатични роли.

Едно изследване върху начините, по които филмът е бил възприет, показва друго. Международният централен институт за младежка и образователна телевизия е направил допитване сред деца какво са научили от „Приключението на Нели“. Много от тях са отговорили приблизително следното: децата трябва да внимават „да не се качват в колите на непознати хора“, „да не бягат от родителите си“. Децата са разчели филма най-вече като история предупреждение. През 19 век детските книги също предупреждават за „цигани“, които отвличат деца, отнасят се лошо с тях или ги карат да играят в цирка. Близки ли са изобщо децата до този предразсъдък все още?

Историите предупреждение всъщност са част от черната педагогика на 19 век. Но и днес може да се чуе, включително и в сериозни медии, че ромите биват преследвани, тъй като отвличали деца. През 2013 г. гръцки полицаи откриват русо момиче в къщата на ромско семейство. Те веднага се усъмняват, че детето е било отвлечено. Новината стига чак до заглавната страница на „New York Times“. Оказва се, че русокосата Мария е дете на български роми и е отглеждана от техни гръцки познати. Но развръзката на историята вече не беше толкова интересна за пресата.

Босненско-сръбският режисьор Емир Кустурица е снимал трагикомични филми за ромите на Балканите: цветни и жизнерадостни, изпълнени с музика и магия, с противоречия и изненадващи обрати. Кои от тези елементи е изкуство и какво – клевета?

Много е трудно да се каже. Занимавала съм се интензивно с неговите филми. Той е великолепен творец. Кустурица може да създава много комплексни картини, в които се усеща влиянието на други известни филмови творци: Чарли Чаплин, Орсън Уелс, Джон Форд, Андрей Тарковски, Виторио де Сика, Франсис Копола. Във филмите си той преработва цялата история на киното.
Кустурица показва хора, които живеят безгрижно ден за ден, свирят на гъдулка и надуват тромпети в добро настроение, но са и самонадеяни и се оставят да бъдат разкъсвани от страстите си. Не е ли това позитивно-утопичен контрапункт на пресметливия и мизантропски капитализъм?

Несъмнено богатството на образи и истории при Кустурица е голямо. Разбира се, той използва ромите като непрофесионални изпълнители, за да преследва чисто естетически цели. Той не иска да покаже малцинството, а да оживи филмовия език. Чрез „циганската фигура“ може да се твърди почти всичко: какво правят „циганите“, как мислят, какви са – и това винаги минава за достоверно.

Това не би трябвало да е непременно негативно.

Става въпрос за отклонението от нормата и за приписваната различност. Нормалното, конформисткото не е интересно за една добра история. Така че тези „цигански фигури“ могат многопосочно да бъдат свързвани с отклонението – визуално, сексуално, а също и по отношение на трудовата етика. В киното можем да се отдадем на спектакъла, но във всекидневието отклоненията следва да бъдат санкционирани и това се случва в лицето на ромите, като те биват социално изключвани. Кустурица впрочем твърди също, че ромите имали друга телесна температура. Изкуството може да бъде по-голямо от своя автор.

Да, но Кустурица кара изключително бедни хора да танцуват пред камерата и да създават дионисиеви светове. Той произвежда чувството, че в случая правилата, към които мнозинството се придържа, не важат и не работят. Чрез филмите му може да се придобие опит и да се преживеят чувства, които инак са недопустими. Ето защо те са и толкова въздействащи. Това е причината мнозинството да иска отново и отново да гледа тези филми. Това е голямо изкуство, но за сметка на ромите.

Трябва ли режисьорите да имат етическо отношение? Ако Кустурица се съобразяваше с това, нямаше да имаме филмите му.

Авторът на документални филми Петер Нестлер казва следното: „Без чувство за морал правенето на филми е лишено от ценност.“ Ако ти като зрител знаеш, че един крайно беден човек е принуден да играе забавна роля, за да те развлича, както и че тези актьори остават маргинализирани и никога не биват възприемани като истински артисти, тогава все някога радостта ти се вгорчава – когато зрителите разберат на каква експлоатация са подложени хората, включително символна експлоатация. Трябва ли разюзданата загуба на контрол, екстатичният живот винаги да се свързват с етнически маркер? Лени Рифенщал е известна като документалистката на Хитлер. Тя заснема Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. По време на Втората световна война тя започва снимките на игралния филм „Ниски земи“. В него самата тя играе изкусително танцуваща „циганка“. В края на филма тази фигура заедно с главния герой, един овчар, се отправя към блестящото бъдеще. И, обратно, нейният първи спътник въплъщава антициганските стереотипи: той стои в сянка, напива се, недисциплиниран е, вулгарен и властолюбив. Какво показва Рифенщал с това?

Първият партньор на танцьорката олицетворява презираните фигура на „циганина“. Танцьорката, която Рифенщал играе, е двусмислена фигура. Тя е аутсайдерката, номадката, противостояща на уседналото селско население – тя е нещо изключително позитивно. Инсценирана е като благородна жена с магическо въздействие върху мъжете в селото и върху едрия земевладелец. С танцьорката Рифенщал иска да представи силата на изкуството, която може да промени едно общество. Но в нейния филм са скрити още много други изказвания. Режисьорката Нина Гладиц смята, например, че едрият земевладелец и неговото убийство е обощаващ образ на евреите.

За този филм Рифенщал използва като статисти роми от принудителния трудов лагер Максглан край Залцбург, впоследствие още 65 поименно известни синти и роми от лагера Берлин-Марцан и неизвестен брой деца. После повечето от тях са убити в Аушвиц.

Лени Рифенщал е експлоатирала безмилостно тези хора за целите си.

Премиерната прожекция на филма е през 1954 г. Тогава на екрана са били видени всички тези междувременно избити хора.

Да, също и деца. Не знам какво да кажа за това. Участието във филма вероятно е било съсипващо преживяване за статистите. Как човек се справя с подобно екстремно противоречие? Като образ си ценен, но като човек нямаш никаква стойност! Не знам. И днес мнозина смятат Рифенщал за голяма режисьорка. Фолкер Шльондорф й се възхищава. И днес ромите са използвани за целите на изкуството и биват експлоатирани.

През 2013 г. босненският ром Назиф Мужич спечели Сребърна мечка за най-добър актьор на Берлинале. Той играе самия себе си в „Епизод от живота на събирача на желязо“ – заедно със семейството си. Историята е за един събирач на старо желязо, който едва успява да свърже двата края; но когато бременната му жена се разболява, той е принуден да вземе назаем пари, които никога няма да може да върне. Назиф Мужич прави много добро изпълнение. Но той не успява да се измъкне от бедността, която се вижда във филма, въпреки успеха си като актьор. „Дойче веле“ публикува материал за него със заглавието „Веднъж по червения килим и обратно“.
Защо Мужич не успява да се справи с бедността?

След филма той е изоставен обратно в бедността без всякаква подкрепа. Той се разболява и отново е принуден да събира старо желязо, за да преживява.

Но все пак разказва историята си.

Не, един босненски режисьор, Данис Танович, разказва неговата история във филм. Това е ниско бюджетна продукция и той не е можел да плати наистина добре на Мужич. Ако по този начин си дефилирал на Берлинале, можеш ли после просто да се върнеш обратно и да продължиш да си събирач на старо желязо? Вероятно това преживяване е било изключително трудно за Мужич.

След Берлинале Назиф Мужич търси убежище в Германия, позволено му е да прекара зимата тук и в началото на 2014 г. е върнат обратно в Босна.

Бил е принуден да продаде Сребърната си мечка, защото се нуждаел от пари. През февруари 2018 г. той умира, тъй като е бил диабетик и не е можел да си позволи да си купува инсулин.


*** Към оригиналния текст

Превод от немски: Теодора Карамелска