Театрална сцена
Кризата, която извади всички от зоната на комфорт

В рубриката „Култура в кризисни времена" днес се обръщаме към театроведа и главен координатор на фондация „Виа Фест" Асен Терзиев, за да ни сподели личния си опит за това как в особено време като настоящето двата най-големи международни театрални форума в България – Международен театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“ – все пак успяват да преминат през всички предизвикателства и да отбележат своите издания и тази година – в дигитален формат.

Om Асен Терзиев

В последно време съзнателно се опитвам да мисля за безпрецедентната пандемична ситуация, в която се озовахме от март тази година без емоции и доколкото е възможно – с оптимизъм. Сама по себе си тя е достатъчно неясна и непредсказуема, че вече свикнахме нейното обговаряне в публичното пространство лесно да преминава границите на добрия тон и трезвата мисъл и да катастрофира в конфликти и параноя. Нашето поколение не се беше сблъсквало с криза от такъв мащаб, която да извади целия свят от зоната на комфорт. За подобно нещо никога не бяхме репетирали, така че е разбираемо, защо не играем своите роли блестящо и само в редки случаи налучкваме верния тон. Засега най-смисленото, което можем да направим, е да съхраняваме вниманието си будно и да споделяме опита от преживяното.

Ще споделя няколко думи за пътя, който с организацията, за която работя, избрахме да следваме: за дилемите, пред които се изправихме и за изборите, които предприехме. Фондация „Виа Фест“ е организатор на двете най-мащабни международни театрални събития в България – Международният театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“. И тази година в началото на юни те трябваше да бъдат проведени, така както е било от години – „Варненско лято“ трябваше да се случи за 28-ми път, а „Световен театър в София“ за 14-ти. Ковид-19 осуети тези планове. Както стана с много неправителствени организации, работещи в сферата на културата, каквато е и нашата, ние също се озовахме в задънена улица: всички проекти по фестивалните програми, върху които бяхме работили предната година пропаднаха в рамките на седмици и целият финансов ресурс, който бяхме спечелили чрез кандидатстване и спонсорство, и на който разчитахме, бе замразен и изчезна. Бързо стана ясно, че фестивалните издания няма как да се състоят. Едва няколко месеца по-късно, когато след много турбулентни дискусии станаха ясни стъпките, които щяха да следват основните спомоществователи на културата у нас, и от които зависехме и ние – Министерство на културата, Столична община и Община Варна, можехме трезво да преосмислим всички свои традиционни стратегии. За щастие имахме шанса да кандидатстваме отново и с една напълно нова концепция за програмата и на двете събития те можеха да бъдат реализирани в късната есен, но не в сезона бе голямата промяна.
 

Опасните пандемии са отколешен враг на театъра и появата им винаги е означавала спиране на представленията и фалит за трупите, както се случва, например, и в Лондон в края на XVI век, когато изгрява звездата на Уилям Шекспир. Днес обаче развитието на новите технологии и медии бе позволило на театъра да открие за себе си едно безвъздушно, и в този смисъл безопасно пространство, което да ползва временно като убежище – виртуалното. Там екранът можеше да се превърне в сцена, но това имаше както позитивни, така и негативни аспекти за театралното представление и те трябваше да се вземат предвид.

От една страна онлайн излъчванията смущават непрекъснатостта на живото събитие, където зрителят не може да влиза и излиза, когато си пожелае, нито да превърта напред или назад. От друга, когато един спектакъл е добре заснет, медията в известен смисъл го прави по-обозрим – стават възможни повторното гледане, близките планове и гледните точки, които са невъзможни на живо и въобще медията прави общуването със сценичното произведение в известен смисъл още по-интимно и дълбоко. Налице е, разбира се, и абсолютно безспорното за конкретната ситуация предимство, че гледането вече не крие риск за ничие здраве. И така, за решението ни да реализираме двете фестивални събития изцяло дигитално натежа желанието да съхраним връзката с публиката като ѝ предложим безопасно и безплатно театрално преживяване, от което тя сега бе лишена.
Избрахме да следваме една от посоките, по които вече се бяха насочили немалко международни фестивали, сцени и компании, свързани с театъра, танца и операта. Карантината ги принуди временно да спрат да произвеждат нови продукции и да се обърнат към своите архиви – например за пръв път имахме шанса да видим някои от легендарни постановки на Бертолт Брехт от „Берлинер ансамбъл“. Ние също избрахме един от акцентите в дигиталните програми да бъде върху големите сценични произведения от най-новата история на съвременния театър и танц. Показахме забележителни театрални постижения като например историческите постановки на „Дойчес театър“ Берлин от две от най-значимите фигури на съвременния европейски театър, които вече не са сред нас: режисьорите Юрген Гош (с „Чайка“) и Димитър Гочев (с „Хамлетмашина“); както и продукцията от 1997 г. на Хамбургския театър „Талия“ „Дом № 13“ по произведения на А. Чехов режисирана от големия български режисьор Стефан (Теди) Москов и с участието на виртуозния Самуел Финци. Вторият акцент логично оставаше да бъде върху актуалните заглавия от световните сцени, които сега нямаше как да бъдат представени на живо, а и част от тях бяха твърде скъпи, мащабни и труднопреносими, или със специфични изисквания за пространството, че трудно можеха да бъдат показани в България дори при нормални условия. Затова и решихме да наблегнем на голямото жанрово разнообразие на съвременната сцена, където съжителстваха модерни прочити на класически драматургични произведения; нова драма и остро актуален политически и документален театър; хибридни и иновативни съчетания между театър, танц и цирк. Представихме спектакли на световно-признати творци като режисьорите Еуженио Барба, Деклан Донелан, Андреас Кригенбург, Гжегож Яжина, Константин Серебренников, Тимофей Кулябин, Мило Рау и др, както и хореографите Маги Марен, Анне Тереза де Кеерсмакер, Александър Екман и Цунглунг Чен с неговата компания „Танцов театър Клауд Гейт“.