Резидентни програми
Арт резиденции: глобалното поле на солидарността

Артистичните резиденции предлагат възможност за творческа дейност в нова среда.
© Unsplash / Timo Wielink

Бягства от ежедневието, лаборатории за нови идеи, форми на срещи, в рамките на които се осъщсетвяват обмен и устойчиви контакти с колеги от цял ​​свят – това са артистичните резиденции, чийто брой постоянно расте през последните години и по цял свят. Инго Аренд, автор и критик, живеещ в Берлин, за целта и смисъла на резидентските програми като нова форма на световно общество, която преодолява физически и духовни граници.

Om Инго Аренд

„Искат да знаят как той мисли, да видят собствената тревожност, погнуса или собствения страх през погледа на другия … Сякаш се страхуват от самите себе си и търсят потвърждение или опровержение от външен човек“. През 1989 г. нидерландският писател Сеес Нотебоом гостува в Берлин. Със стипендия на Германската служба за академичен обмен (DAAD) той живее в града в продължение на една година. Неволно става свидетел на драматичен исторически момент: Обединението на Германия. Неотклонно кръстосва из бурно променящата се Германия.

Правят му впечатление „агресивните шофьори, каращи с бясна скорост“ по германските аутобани. Размишлява върху имената на немски вина от рода на „Randersackerer Ewigleben" [Рандерсакерски вечен живот]. И създава причудливия образ на „огромния торбест бозайник Кол, който може да побере цялото ГДР с кожата и костите“. Хората, с които се среща, постоянно го питат за впечатленията му. От чужденеца искат да узнаят как той вижда епохалната промяна и страната, на която е гост. В книгата, излязла на немски в издателство „Зуркамп“ под заглавие „Berliner Notizen“ [Берлински бележки] и бързо превърнала се в бестселър, авторът описва своите срещи и преживявания от това време.

Нотебоом е показателен пример за преимуществата на чуждия поглед, които може да предостави един резидентски престой. През погледа на другия германците успяват да видят себе си по-добре, отколкото навярно биха сторили това сами. В сравнение с времената на Нотебоом броят на резиденциите днес скокообразно е нараснал – и в Германия, и по света. „Residency Unlimited“ – това е името на една нюйоркска резидентска програма, която сякаш неволно описва много точно ситуацията в момента. Защото тази институция в наши дни се е превърнала в нещо почти нормално за хората на изкуството.
 

Артисти и куратори днес летят от стипендия към стипендия, от Селището на творците в Шьопинген, Северен Рейн-Вестфалия към Вила Камогава в Япония, от замъка Виперсдорф в Бранденбург към престижната Вила Масимо в Рим. Някои вече се оплакват от въртележката на постоянното подаване на документи.

Резиденциите служат не само за осигуряване на препитание: наред със стипендиите, четенията и работата по проекти те са неделима част от необявените приходи на артистите, които се изливат през тази плътна мрежа от субсидии, без открито да се наричат така. С тяхна помощ понякога е възможно да се води или поне да се скалъпи почти нормален начин на живот. Освен това те са важен елемент в кариерното развитие. В биографията на почти всеки човек на изкуството днес присъстват поне по три-четири успешни резиденции.

Да се даде точна характеристика на тази институция е почти равносилно на квадратурата на кръга. „Резиденцията не е музей, не е библиотека, не е театър, не е училище“, тя е „институция без учители, място за усамотение извън всекидневието, лаборатория, машина за работа в мрежа“ – това определение даде преди време Пиер Жоли, основател и някогашен ръководител на Академия Солитюд в Щутгарт.

Днес отделните програми се различават по начина на функциониране и по замисъла си. При някои в центъра е поставено международното изграждане на мрежи, други залагат на творческото вдъхновение. Задължителни са единствено присъствието на място, редовният обмен с други творци и заключителният отчет в края на престоя. За разлика от „Academie de France“, основана от „краля-слънце“ Луи XIV през 1966 г. в Рим, за да се учат френските художници да правят копия на римски статуи, днес на първо място е поставена свободата на действие. Съществува нещо като междинна фаза – предложеният проект може и да не постигне непременно поставената цел.

По своята същност резиденциите все пак са лаборатории за сътрудничество, зачатък на открития поглед, на интернационалност и космополитизъм. Не само защото се налага артистите да пътуват често и на далечни разстояния, а заради промяната на перспективата и на местоживеенето, които хората на изкуството отразяват след това за своето обкръжение. И защото създават нови връзки. Този ментален спин-оф-ефект ще продължи да съществува, дори ако глобалната ковид-пандемия принуди международния културен обмен да погледне по-критично на екологичните и медицински странични влияния.

В зависимост от устройството и обхвата си резиденциите функционират като предмостие на интеркултурността. Заради срещите и често продължаващите години след това връзки те могат да се определят като културна политика „отдолу“. Защото наред с правителствените взаимоотношения се създава и (почти) независима мрежа от участници. Този процес не може да предотврати войните, но изгражда собствено равнище на обмен и въздействие.

Създаването на резиденции е проява на ново световно общество, което преодолява физически и духовни граници. Макар и да не е институционално осигурена, тази дейност представлява освен всичко останало глобално поле на солидарността.


С оглед на тази особено важна функция се опровергава отчасти схващането, че заради прекомерното разрастване на „резиденциите“ те се обезценяват – подобно на биеналетата – и създаването им трябва да се ограничи и фокусира. Не може да се отрече обаче, че резиденциите би трябвало наистина да се доразвият и специализират. Например чрез начина на субсидиране.

Основаната през 1907 г. в щата Ню Хемпшир „MacDowell Colony“ рекламира дейността си със следните симптоматични думи: „MacDowell makes a place in the world for artists because art makes the world a better place“ [Макдоуъл създава място в света за хората на изкуството, защото изкуството създава един по-добър свят].

Но резиденциите не би трябвало да остават привилегия само за малцина в областта на изкуството.

Във връзка със 100-годишнината от рождението на Йозеф Бойс тази институция също придобива нова актуалност. Нима мотото на Макдоуъл „Freedom to create“ [свобода да се твори] не звучи по същия начин, както формулировката на Бойс „Всеки човек е творец“?

За тази цел резиденциите би трябвало да разширят дейността си и да обхванат пренебрегвани досега участници от некомерсиалната творческа сцена. Възможно е например да се включи любителски елемент в дейността на резиденциите, в програмите да се интегрират отделни, подбрани хора извън сферата на изкуството.
Резиденциите би трябвало повече да залагат на взаимност. И целенасочено да включват в обмена повече участници, които не са непременно хора на изкуството.

Защото в крайна сметка художественото възприемане и изследване на света трябва да бъде направено достъпно за колкото е възможно повече хора. Във времена на ширещ се национализъм няма да навреди, ако повече хора могат да се насладят на чувството, което е изпитал Сеес Нотебоом, когато за първи път е напуснал родината си: „Протегнах ръце във въздуха и отворих духа си за различността“.
 
 Инго Аренд © личен архив Инго Аренд е политолог и историк, работи като културен журналист и есеист в сферата на изкуството, литературата и политическия фейлетон от 1990 г. насам. От 1996-та до 2010-та година е културен редактор на вестник „der freitag“, а от 2007-ма до 2009-та година е негов главен редактор. Работи като редактор за изданието „taz“ и радиопрограмата „Deutschlandfunk Kultur“. Член е на Президиума на новото Общество за изобразително изкуство (nGbK). Интересите му са в областите на глобалното изкуство, изкуство и политика, изкуство и история, изкуство и култура на Турция.