Демокрация
Българската контрапубличност

Затворената публичност води до сериозни политически проблеми и допълнително пречи на нормалното функциониране на демокрацията. Гражданската активност може да спре сриването на българската демокрация.

Свободната публичност винаги е била сред неотменимите условия на демокрациите. Отвъд идеала на пряката демокрация обаче тя винаги е опосредствана и преминава през различни институции и пространства. Упражняването на откритата, свободна публичност изисква медии, норми на защитеност и правни и културни гаранции. Немският философ и социолог Юрген Хабермас дори й вмени задължението да бъде дискутираща, в постоянен диалог на безчетните субекти, които играят върху нея и обгръщат случващото се със своите описания и език. Създаването на подобна публична среда бе една от първите задачи и сравнителни успехи на започналите преходи след падането на „Берлинската стена“ в края на 1989 година. Отприщената енергия на свободното слово може и да не намери най-добрите си институционални канали, но изграждането на относително свободни и пъстри медии бе сред най-видимите постижения на дяволски трудното преминаване от комунизъм в демокрация.

В рамките на този процес България започна да се катери по различните класации за медийна свобода, а многообразието на печатни издания, медии и телевизии поне частично се приближи до изискванията на модерната публичност. Многообразието започна да наподобява плурализъм, макар през цялото време да имаше съмнения за скрита концентрация на източниците на капитали за новите медии. Онлайн публичността също набра скорост и започна да допълва и притиска печатните и електронни медии. Натискът от организации като ЕС и Съвета на Европа и тяхната експертиза подпомогна този процес, а големи външни неправителствени донори имаха съществен принос в изграждането на граждански структури в сектора, обучението на журналисти, разследващата журналистика и т.н. Процесът на присъединяване към ЕС и вниманието към политическите критерии също носеха известни позитиви. За известно време изглеждаше, че България ще успее да поддържа нелоша медийна среда независимо от множеството й дефекти.

Постепенно обаче дори първоначалните постижения започнаха да се разпадат. Концентрацията на собственост се задълбочи, а тенденцията към сензационност и манипулативност се засили и много издания заприличаха на „ударен отряд“ срещу конкурентни политически и бизнес интереси. Отчетливо се ускори процеса на напускане на чуждестранен капитал и прехвърлянето на много медии към орбитите на местни бизнес империи. С присъединяването на страната към ЕС поотслабна и външния натиск, а липсата на широко европейско законодателство по тези въпроси и до днес ограничава външния инструментариум за намеса. Постепенно правителствата си позволяваха все повече и повече, а разпределението на публични средства се превърна в механизъм за влияние върху редакционна политика. Много издания не просто „пожълтяха“, а започнаха откровена фабрикация на „информация“. Тиражите се сринаха, а с тях и всякакви възможни що-годе нормални бизнес модели за управление на медии. България започна да се срива в международните класация за медийна свобода и качество. През 2013 година тя се оказа на 87-мо място в класацията на „Репортери без граници“. Само седем години по-рано тя е заемала 35-то!

Онлайн публичността трудно компенсира по-общите дефекти

Възникването и развитието на онлайн публичността съвпадна с тези процеси на разпад на медийната среда и частично го компенсира. Появата на немалко на брой блогове не просто освежи средата, но и даде публичност на множество независими гледни точки към случващото се в страната. Гледни точки, които все повече липсваха от mainstream медиите и които, съчетани с бързото навлизане на високоскоростен интернет, започнаха да придобиват несъразмерна видимост и влияние. Появиха се и първите качествени онлайн медии, най-вече с външна финансова подкрепа. Коментарните онлайн сайтове също набраха скорост и немалка част от аудиторията просто „мигрира“ в търсенето на по-независими и качествени гледни точки към случващото се. Независимо от нарастващото тематично многообразие на блоговете обаче тази форма на публичност трудно може да компенсира по-общите дефекти на средата и остава по-скоро бутикова по отношение на своя обхват и пазарно проникване.

Затворената публичност води до сериозни политически проблеми, допълнително пречи на нормалната функциониране на демокрацията. Тя блокира достъпа на възникващите партии до публичността, до възможността те да представят своите идеи, позиции, тези. На практика в страната съществува де факто право на вето от малкото собственици на медии върху изявата на такива субекти, което от своя страна блокира една от най-важните функции на работещите демокрация, тази на представителството. В резултат на глобалната криза през последните години в Европа възникнаха и навлязоха в политиката множество нови партии. Сравнително лесния достъп до публичност е едно от ключовите условия за това. Например на отминалите евроизбори в Испания една нова партия на протеста „Подемос“ успя да получи 8% от вота на гражданите независимо, че нейното формално основаване бе едва преди няколко месеца. Некачествената публичност носи след себе си де факто изчезването на дискусии по управленски сектори и политики, от което все повече страда цялостната управленска система.

Промяната на тази контрапубличност е сред най-важните задачи на българската демокрация. Без това да се случи, разпадът на ключови условия за нейното функциониране ще продължи и дори формалната й днешна форма ще се срине. Гражданската активност е една от малкото гаранции, че това развитие може да бъде избегнато.