Разговор с Хартмут Роза
"Тук мога да съм изцяло такъв, какъвто съм"

Защо сме най-щастливи, когато можем да трептим на една честота с другите.

Разговор с Хартмут Роза
Интервю: Улрих Шнабел
© С любезното съгласие на DIE ZEIT     

ДИ ЦАЙТ: Господин Роза, психологията учи, че нашето чувство за Аз-а е само нещо като концепция. Въпреки това винаги интуитивно усещаме, че в определени ситуации сме по-истински, по-автентични, отколкото в други. С какво се отличават тези ситуации?
Хартмут Роза: В такива моменти човек усеща: „Да, тук мога да съм изцяло такъв, какъвто съм”, чувства, че може да участва с цялото си същество. Това чувство е свързано с факта, че между нас и съответните хора или неща се установява нещо като връзка. Това, което ни отличава като живи същества, е нашата социална същност и нашата способност да установяваме контакти, да се прехвърляме в мисловния свят на другите. Ние отговаряме и затрептяваме, така да се каже, на една и съща честота. Това отношение към света аз наричам с понятието резонанс.

ЦАЙТ: Имате предвид, че човек усеща нещо като отзвук ли?
Роза: Да, но не отзвук в смисъл на ехо, а в смисъл на отговор. Както при камертона. Когато бъде възбуден с правилния тон, той автоматично започва да трепти. За нас хората чувството да сме живи и истински е много тясно свързано с това.

ЦАЙТ: Този резонанс отвън ли идва или отвътре?
Роза: И двете са възможни. Може да дойде отвън, примерно от хора със специално излъчване, които предизвикват резонанс и така да се каже заразяват останалите. Такива хора обикновено се усещат като особено „истински”. Резонансът обаче може да дойде и отвътре, ако съм развълнуван от някаква емоция, ако усещам някаква връзка със света и чувствам, че там, навън, мога да постигна нещо. Така че с резонанс се има предвид състояние, в което се чувстваме докоснати или развълнувани, като едновременно с това усещаме, че и самите ние можем да докоснем или да развълнуваме някого. Интересното е, че точно тогава се чувстваме в най-голяма хармония със себе си.

ЦАЙТ: А когато нищо не трепти?
Роза: Това са ситуации, които не ни вълнуват, не ни казват нищо, в които се чувстваме не на място. Дори и да сме например на кино и да гледаме някакъв интересен филм, можем да усещаме вялото чувство, че няма никакво значение дали сме там или не. Липсва чувството за собственото въздействие, което е важно, за да усетим резонанс.


„Тънкото чувство за истински живот не може да се експлоатира, подобно на много други неща в този материален свят. И слава Богу.“
Хартмут Роза


ЦАЙТ: Това за всички сфери на живота ли се отнася?
Роза: Да, резонансът много зависи от това дали човек чувства, че самият той въздейства. Да вземем за пример политиката. Все повече хора имат усещането, че е все едно, за кого ще гласуват, защото и без това няма никаква разлика. Защото демокрацията също означава обещание за резонанс. Тя почива на взаимодействието между гражданите и политиците, на това, всички институции да ни отговарят: „Ние достигаме до вас и вие достигате до нас”. Това очакване обаче все повече се губи. Затова гражданите все по-често протестират срещу политическите решения.

ЦАЙТ: А Вие лично как се чувствате? Чувствате ли се в резонанс или по-скоро не?
Роза: (смее се) И аз, естествено, познавам чувството на отчуждение. Когато пиша примерно искания за започване на научни изследвания често си мисля: „Това всъщност изобщо не съм аз, нищо не трепти”.

ЦАЙТ: А къде човек намира пространства, в които да резонира?
Роза: Някои ги намират в изкуството, в рисуването, писането на поезия или свиренето на някакъв инструмент. Пеенето например е резонанс само по себе си, когато човек пее, усеща трептенията директно с тялото си. Други ги тегли към природата, ходят в гората, в планината или край морето и това ги докосва по особен начин. Другото, разбира се, е религията. Библията е уникален документ на крясъка, молитвата и очакването на отговор. Всяка религиозна традиция познава практики за изпадане в резонанс. Затова религията просто не може да бъде унищожена.

ЦАЙТ: Трябва ли човек да има особена дарба за такъв вид резонанс? Важи ли по смисъл за останалите твърдението на Макс Вебер, който казва, че се смята за „религиозно немузикален”?
Роза: Мисля, че всеки от нас в някакъв момент е чувствал резонанс. Децата не могат да растат без резонанс. Но не всеки има еднакъв талант или не е облагодетелстван по еднакъв начин за това. Вероятно има нужда от малко упражнение, но също така и от благоприятни житейски условия. Колкото по-стабилни подобни преживявания е имал човек в детството си, толкова по-лесно му се отдават те и като възрастен.

ЦАЙТ: Какво пречи на резонанса?
Роза: Мисля, че в днешно време има все повече социални проблеми, които пречат на резонанса. Към тях според мен се числи и недостигът на време и постоянните разсейващи фактори… (на фона се чува непрекъснато електронно писукане)

ЦАЙТ: Като Вашия компютър, който писука?
Роза: Да, отвратително, това разбива всеки резонанс. За да се впусне човек в нещо, има нужда от време и спокойствие. Конкуренцията също е враг на резонанс. Човек може или да резонира или да се конкурира с другите.

ЦАЙТ: Пречи ли следователно нашата икономическа система на това да усещаме резонанс?
Роза: Не бих направил такова общо твърдение, но все пак смятам, че сегашното ни мислене и действия са прекалено насочени към създаването на условия за резонанс. Мислим си, че ако имаме достатъчно пари, време, приятели и така нататък, ще се създаде едно резониращо или съответно автентично, истинско отношение към света. Така обаче често губим способността и готовността си да се впуснем в подобни преживявания, тоест да влезем в режим на резонанс, така да се каже.

ЦАЙТ: Може би имаме нужда от консултанти по резонанса?
Роза: Не, за бога! Аз във всеки случай не искам да бъда консултант по резонанса. Първо резонансът е нещо много индивидуално. Ако не обичате музика, а аз ви накарам да отидете на концерт или на църква, най-вероятно ще почувствате единствено отчуждение. Второ, усещането за резонанс никога не е нещо, с което можете да разполагате. Да приемем, че дадена музика особено много Ви вълнува. Ако я слушате по сто пъти на ден, съвсем скоро ефектът на резонанса напълно ще изчезне. Тънкото чувство за истински живот не може да се експлоатира, подобно на много други неща в този материален свят. И слава Богу.

Хартмут Роза е директор на колежа Макс Вебер в Ерфурт и преподава социология в университета в Йена. Става известен със своята теория за модерното ускорение. В момента работи над книга, посветена на феномена на резонанса.