Скулптурни проекти Мюнстер 2017
Преживяването на скулптурата е възможно само чрез движението на тялото

Скулптурните проекти в Мюнстер, които се случват на всеки десет години, са един от най-важните форуми за скулптура в света. Основани са от Каспър Кьониг, който е артистичен директор и до днес. Тази година Скулптурните проекти се състояха за пети път и бяха курирани от Брита Петерс и Мариане Вагнер.

По покана на Депо скулптура (София) през септември 2017 г., малко преди края на Скулптурните проекти, Брита Петерс посети България. По време на престоя й тя посети музеи, галерии и ателиета на художници и така се срещна за първи път с българското изкуство. Тя изнесе и публична лекция в Гьоте-институт България, на която говори за работата си по Скулптурните проекти през 2017 г. Това интервю е продължение на разговора за скулптурата днес и нейната кураторска практика.
 

© Hubertus Huvermann Нека да започнем може би с най-важния въпрос: какво означава всъщност скулптура днес? Какво е Вашето лично разбиране за скулптура и как то намери израз в Скулптурните проекти 2017?

Срещата със скулптурата в широк смисъл продължава да играе много важна роля за Скулптурните проекти – съвсем съзнателно и името никога не се промени. Една много проста дефиниция е, че преживяването на скулптурата е възможно само през движението на собственото тяло. Няма една идеална гледна точна, а безброй много и различни перспективи. В Скулптурните проекти 2017 това преживяване многократно има общо с една форма на разграничаването, например в биологично-технологичния организъм „After ALife Ahead“ на Пиер Юиг или със съзнанието за временност и мимолетност на показаните произведения. Последното засяга преди всичко пърформативните работи на Александра Пиричи или колективната работа „Still Untitled“ на Ксавие льо Роа и Скарлет Ю, но също така и концептуалната работа на Лара Фаварето „Momentary Monument“, която представлява гранитен блок, който едновременно функционираше като каса за дарения и която в края на изложбата беше разбита на парчета. 

Пиер Юиг / Foto: Henning Rogge, © Skulptur Projekte Münster Днес не е толкова лесно да разделяме изкуството на жанрове. Къде е границата например между скулптура и обект, инсталация, пърформанс или живопис? Как се позиционират Скулптурните проекти в това отношение? Все още ли става дума (само) за скулптура в публично пространство?

Да, строго разделение на жанрове не е възможно в съвременното изкуство. В Мюнстер поканихме онези художници, от които се надявахме на интересни предложения въз основа на предишни техни работи – най-вече от сферата на скулптурата и с оглед на публичното пространство, но също и защото те самите като художници бяха за нас достатъчно убедителни. Дори и когато накрая имахме и някои видео инсталации, камерно базираните творби не ни бяха във фокус съзнателно. Всичко, което по принцип е свързано с филм, е мобилно и с оглед на физическата позиция на наблюдателя е еднодимензионално. Мика Ротенберг и Жерар Бърн, които бяха представени със сложни аудио и видео инсталации, имат много пространствен подход при филмовите картини. Тук имаме инсталативен аспект, ако можем така да го наречем, при това скулптурен подход с движещите се картини, затова и ги поканихме. Така че не боравехме с понятието за скулптура догматично. Определени аспекти като ролята на собственото тяло, на материала или на връзката с време, категории като продължителност или временност се подчертаха по този начин още по-силно. 

© Henning Rogge / Skulptur Projekte Münster Форматът на Скулптурните проекти е по-различен от например големите биеналета. Тук става дума не просто за кураторска изложба или скулптурен парк. Работите, които бяха показани в Мюнстер тази година, са много разнообразни. Има проекти в целия град, на съвсем неочаквани места – на открито и закрито, в магазин или в стара ледена пързалка, проекти, които се развиват по няколко години, както и такива, които изобщо нямат материалност. Разкажете ни за най-важните аспекти на Скулптурните проекти чрез конкретни примери.

С изключение на „Nuklear Temple“ на Томас Шюте всички работи за Скуптурните проекти бяха нови продукции. Идеите се основават на комбинация между това, което интересува участващите художници, и тяхното посещение на място, на преживяването им от самия град и от историята на Скулптурните проекти, която се вижда чрез постоянните инсталации. В кураторския екип ни беше важно смесицата от идеите на художниците и избора на място да произведе смисъл и още повече – двете да изглеждат належащи и неделими, дори и ако в широк смисъл понятието за специфичната връзка с конкретното място при много от проектите вече да не може да се приложи. Те можеха например да се случат и на друго място, но нямаше да имат същата форма. Помислете например за видео инсталацията на Мика Ротенберг в празния азиатски магазин: тематично филмът се занимава с глобалните условия на масовата продукция, тема, която не е специфична само за Мюнстер, а засяга всички хора по света. В конкретната инсталация в Мюнстер магазинът се превръща във важен, така да се каже документален елемент от цялостната инсталация. Това не може да се повтори в тази си форма. 


© Henning Rogge / Skulptur Projekte Münster Можете ли вече да кажете кои са най-важните резултати или ефекти от Скулптурните проекти или е още твърде рано?

Много е рано, едва след пет до десет години профилът ще стане ясен. Ако погледнем назад, лесно можем да разпознаем определени естетически и съдържателни акценти от изминалите Скулптурни проекти от 1977 насам. Но в момента на правенето човек е просто твърде близо. Дори и отношението към въпросите на съвременността става по-ясно с отдалечаване във времето.

Обикновено градът Мюнстер откупува работи от Скулптурните проекти, които да останат за постоянно. Как се взема това решение? Възможно ли е например това да бъде работата на Александра Пиричи? Какво би означавало това за Мюнстер? И какво изобщо означава пърформанс да бъде в една публична колекция?

Преговорите все още текат. Ние бихме се радвали, ако градът реши да закупи пърформативна работа. Поддържането, броя и точните условия на изпълненията ще бъдат регламентирани. Това означава градът да планира в бюджета си например и средства за репетиции. Но и материалните работи в публично пространство се нуждаят от грижа и реставрация, така че пърформативните творби в колекцията няма да се различават много от една постоянна инсталация, както човек би предположил на пръв поглед.

Лара Фаварето / Foto: Henning Rogge, © Skulptur Projekte Münster Публичното пространство е поле на напрежение – пространство, където се сблъскват интересите на много различни групи. Но това е и споделено пространство. Каква е ролята на изкуството тук? Какво е мястото на изкуството в градска среда и какво изобщо означава това – „изкуство в публично пространство“? Как Скулптурните проекти успяват да намерят баланса, стига ли се (твърде) често до компромиси?

Историята на Скулптурните проекти започва през 70-те години на XX век с ожесточен спор за една модерна скулптура (трите въртящи квадрата на Джордж Рики), която е подарена на града. Като отговор на този конфликт изложбата тогава се опитва да срещне широката публика със скулптура в градското пространство, до известна степен като „просвещаване“ за какво става дума в модерното изкуство. През 1987 г. изложбата продължава да бъде много оспорвана, едва през 1997 г. градът открива за себе си стойността на Скулптурните проекти. Днес Мюнстер има дълга традиция в сферата на изкуството в публично пространство и с това градът е необикновен случай. Той се радва на изложбата, която бива истински приета. Това не е съвсем безпроблемно, но прави и много неща възможни. Освен това градът е заможен, академичен и хомогенен. Конфликти на интереси, каквито познаваме от други градове, тук като цяло са по-малко налице. 

А защо изобщо изкуство в публично пространство?

Има произведения, от които музеят има нужда. Има обаче и много изкуство, което чрез условията на публичното пространство печели много интересни измерения с отношение и към ежедневния живот. Отделно имаме и причините, които са близки до ума и които са в основата на демократичната природа на изложбата, като безплатен достъп за всички, както и възможността градското пространство да се преживее като общностно, защото при една изложба не става дума да купи или продаде нещо.

Какво се случва с работите след края на Скулптурните проекти? Какво ще се случи например с огромната работа на Пиер Юиг?

Изложбата сама по себе си винаги е временна и с изключение на бетонната скулптура на Оскар Туазон „Firebuilding (Burn the Formwork)“ всички останали работи вече са демонтирани. Хубавото е, че работите от 2017 г. остават в паметта. Дори и сега посетители, които са видели и много други изложби, биват спохождани от спомени от миналото. Една демонтирана инсталация може да бъде толкова в настоящето, че човек да не може да мине покрай определени места в града, без да си помисли за нея.