#1 Културен панел
Чувство за Европа

Позицията на Теодора Димова относно бъдещето на Европа в рамките на първата дискусия от проекта "Културни панели"

„Мемориалът на глада” е известна скулптурна композиция в Дъблин, посветена на жертвите на Големия глад, връхлетял Ирландия в средата на 19 век. Пет бронзови фигури, облечени са в дрипи, измършавели са от глад и умора, носят някакви вързопи в ръцете си – единственото, което им е останало, един от мъжете е преметнал през раменете си тялото на полуживо, а може би вече мъртво дете, ръцете и краката му висят безжизнено, а няма как да бъде погребано, тези толкова осиротели фигури нямат сили дори да изкопаят гроб, зад всички тях върви едно куче, излиняло като тях, неговата окаяност е равна на човешката, животът на хората е не по-различен от живота на бездомното куче. Мемориалът, дело на ирландския скулптор Роуън Джилеспи, е открит през 1997 година. Композицията се нарича също и „Емигранти”. Бедствието, което пресъздава, е сполетяло Ирландия в средата на 19 век и се дължи на болест, унищожила през няколко поредни години картофените реколти, затова се нарича още Картофения глад. Над един милион ирландци умират от глад, холера, скорбут, тиф, а два милиона емигрират, предимно в Америка. Ирландия губи една трета от населението си, а днес в Северна Америка живеят 40 милиона човека от ирландски произход.

На пристанището в Дъблин има и кораб музей, наречен Джейни Джонстън,  който е точно копие на плавателните съдове, с които са прекосявали океана бягащите от бедствието хора. Наричали са ги още „плаващи ковчези”, защото всеки пети на борда им е умирал.

Започнах с тази покъртителна история, защото днес ние не можем да я възприемем докрай. Не можем да си представим как другите страни не са започнали да изпращат кораби с храни, как не са въвели международен валутен борд, как еврокомисарят по бедствия и аварии не е свикал заседание, на което спешно да бъде отпусната спасителна помощ, получили са помощ, но е била капка в морето и милиони са измрели от глад. Слава Богу, има нещо, което категорично ни пречи да възприемем докрай тази история и това е дълбоко вкорененото у нас съзнание или по-скоро чувство за Европа. В какво се състои то? Ако успея да го изрека и артикулирам докрай, ясно и точно, ще успея да проследя и интуицията си за бъдещето на Европа, което е и темата на нашия разговор днес.

Чувството за Европа с течение на годините се променя и развива. Някога, когато ние бяхме отвъд желязната завеса, Европа за нас беше недостъпен и непристъпен блян. Тогава от Европа можехме скришом да внасяме дънки, плочи, списания, книги, маратонки и всякакви стоки, които на нас ни се струваха луксозни не, а вълшебни почти, почти магически, защото говореха за друг свят, който съществуваше редом до нашия, но в него имаше цветове, привлекателност, аромат, чар, красота, дух. Най-зловещият и зловонен за мен белег на комунизма беше липсата на дух и именно заради това грозотата беше така всепроникваща, така вездесъща. Архитектурата, паметниците, портретите, градинките, романите, стиховете, пиесите, дизайна на мебелите, на предметите от всекидневния бит, всичко беше лишено от дух, всичко като че ли беше пропито от един и същи цвят – убит, умрял цвят, бозав, амбалажен, някак идеологически цвят. Все едно обезсолена сол или вяра без радост, или захар без сладост, или любов без споделеност. Тогава Германия беше само ГДР, Берлин свършваше с Бранденбургската врата, Чекпойнт Чарли не беше туристически обект, от Берлинската стена се стреляше, на нашата граница също се стреляше и можеше да я прекосиш само с риск за живота си, докато европейците пътуваха свободно от една държава в друга за наше най-голямо изумление, за тях границите почти бяха паднали, а при нас те бяха охранявани с бодлива тел и автомати. И когато при на нас желязната завеса падна – ето, пред нас се разкри онази Европа, за която ние бленувахме – свободна, одухотворена, харизматична, просперираща. Това беше чувството, че като блудни синове и дъщери се завръщаме от принудителното си изгнание, че заставаме там, където винаги сме били, че установяваме връзка с това, с което винаги сме били свързани. В началото бяхме опиянени. След годините на безвремие промените ни се струваха шеметни. Очакванията ни бяха магически – свободата ще изскочи като зайче от цилиндъра на фокусник, а ние ще ръкопляскаме. Излезли от сивотата, бяхме заслепени от светлината. А се оказа, че трудно сваляме от себе си оковите на многогодишната изолация от Европа. Често роптаем и недоволстваме. Пътят ни към Европа се оказа по-труден, отколкото си представяхме. Много по-труден.

Пораждат се парадокси. Все повече нараства скептицизма по отношение на Европа, а в същото време очакванията са, че Европа трябва да ни помогне да се избавим от беззаконието, от корупцията, от несигурността, от бедността. И след като помощта не идва, скептицизмът се усилва.

Но същевременно Европа също се промени и вече не е онази от нашите представи и блянове.

Постепенно в Европа взеха връх институции, бюрократи, чиновници.

Създаде се нов манталитет – на юпитата, бюрократите, чиновниците, хората без харизма и без талант.

Постепенно ЕС се оказа просто една бюрократична институция, обрасла с много надежди и въжделения.

Европейските демократи се изродиха в брюкселски бюрократи, а ние останахме разочаровани и озлобени.

Как се стигна дотук? Защо се случи това?

Върху опаковките на маринована сьомга да пише не сьомга, а риба. Краставиците да бъдат не криви, а прави. Шкембе чорбата да се забрани или не. Ракията може ли да се вари в домашни казани или не. Хомосексуалните да имат ли повече права от хетеросексуалните или не. И така нататък.

За всички ни е очевидно, че светът се развива по своите неумолими закони на глобализация и интеграция. Брекзит е знак, че правата краставица не може да се превърне в синоним на свободата и демокрацията, че луксозната и лъскава опаковка не може да измести същността, че кухата мащабност и зрелищност не могат да се докоснат до дълбочината на човека.

Европа е велика със своя дух и история, с пластове история, трупани един върху друг, които създават неразрушим и устойчив фундамент. Определящата и водеща посока на света е създавана от Европа. Европа е синоним на цивилизацията. Европа е „Старият континент“, в който е генезисът на всичкото зло, но и на всичкото добро в света.

Надявам се трусът с Брекзит да бъде усетен от европейските лидери. От друга страна едно от най-присъщите качества на чиновника и бюрократа е неговото безчувствие и безсърдечност и доста се съмнявам, че той ще разбере това разтърсване, че Европа след Брекзит ще бъде Европа на бащите на Европейския съюз и тази, за която ние мечтаехме.

Все пак основоположникът на Обединена Европа Робер Шуман още в началото предупреждава: ”Европа не може да бъде изградена с един замах като цяла конструкция: тя ще се прави чрез конкретни действия, пораждащи най-напред солидарност… Европа издирва себе си; тя знае, че държи бъдещето си… Господ да ѝ помага да не изпусне своя час!” Шуман е вече почти канонизиран за светец, дано Господ да чува молитвите му.

Европа ще се прави чрез конкретни действия, пораждащи солидарност. Ето тази солидарност е дълбоко вкоренена в Европейския съюз. Ето заради тази именно солидарност ние не можем докрай да разберем историята с Картофения глад, защото солидарността е някак вече дълбоко, дълбоко вкоренена в нас.

И това е достатъчно силна причина за оптимизъм.

В своята хилядолетна история Европа е преживяла безброй беди и трагедии. Но най-мрачните и злокобни опустошения са войните. Почти не е минавала година без война. Най-кръвопролитните касапници са двете световни войни през миналия век. След последната световна война като че ли за първи път настъпи някакво отрезвяване и в следвоенните десетилетия Европа живее в своята най-спокойна и най-процъфтяваща епоха. Причината за това е, че Европа избра диалога и протегнатата ръка. Народите на Европа потърсиха доброто един в друг.

Европейското разбирателство не се гради лесно, противоречия, спорове и конфликти продължава да има, но те вече не са основание за войни, както са били векове наред, а са повод за диалог, търсене на взаимно разбиране, взаимни отстъпки, взаимно насърчаване и задружна работа. Така чрез обединението си европейските народи дадоха пример на човечеството, че човечността е възможна.

„Мемориалът на глада” преднамерено е поставен срещу сградата на Центъра за международни финансови услуги в Дъблин, защото причината за Големия глад не само в поразената картофена реколта, а и в безчовечната човешката алчност.

Корабът „Джейни Джонстън“ направил 16 курса до Северна Америка. Докато в другите „кораби ковчези“ по време на дългите и тежки пътувания са измирали хиляди, екипажът на „Джейни Джонстън“ никога не е изгубил нито един човешки живот. Това се приписва на капитана Джеймс Атридж, който не претоварва кораба и осигурява квалифициран лекар, който да се грижи за здравето и живота на пътниците. По време на първото пътуване през април 1848 г. на борда на кораба дори се родило едно момче.

Да се надяваме и да се молим корабът на Европа да се управлява от именно такива капитани.