Разговор с Тим Риниц
Umbaukultur - Културата на съхранението

На трети и четвърти февруари 2018 г. в Дома на киното в София се проведоха „Дни на архитектурното наследство“. Официален гост на събитето беше германският архитект Тим Риниц. Той беше член на журито на конкурса за студентски дипломни работи „Опазване на архитектурното наследство“ и изнесе доклад на тема „Културата на преустройството – културата на съхранението“.
 
Защо трябва да пазим наследството на миналото и как бихме могли да го интегрираме в „сградата“ на настоящето? Какви проекти мотивират архитекта да работи в областта на културата на преустройството? Какво го е впечатлило особено силно в София и по време на фестивала?
 
На тези и други въпроси Тим Риниц отговаря в разговор с Гьоте-институт България.

Господин Риниц, като куратор на свободна практика, публицист, издател и преподавател в продължение на години сте говорили и писали много за значението на историята за изграждане на бъдещето. Кои според вас са най-важните поуки, които би трябвало да извлечем от миналото?
 
Аз не съм консервативен човек. Напротив, възхищавам се на новото. Но то създава смисъл истински само тогава, когато кореспондира със старото.
 
През изминалото столетие това не винаги е било така. Мнозина представители на модерността са имали визията, че могат да ускорят модернизирането на обществото, като обновят радикално архитектурата и градоустройството. Да вземем Льо Корбюзие, който съвсем сериозно е предлагал да разруши цял квартал в Париж, за да осъществи на негово място изцяло модернистичния „План Воазан“. Льо Корбюзие не е успял да наложи проекта си, но безусловната му и отчасти безогледна вяра в новото пронизва целия XX век. Тази вяра в крайна сметка води до установяването на две крайни позиции в архитектурния ни ценностен канон: от една страна, в него влиза новата архитектура, тоест тази на Льо Корбюзие и на всички други модерни архитекти. Тя е обвързана с прогреса и се изразява в радикален отказ от всички исторически форми на строителство, а понякога и в разрушаването им. Навсякъде по света чак до втората половина на ХХ век безброй исторически сгради са били унищожени в името на модерната архитектура. От друга страна, имаме архитектурния паметник, тоест старата архитектура, която олицетворява история и традиция и трябва да бъде защитена от промяна и разрушаване. Между тези две позиции – на новата архитектура и на архитектурния паметник – всъщност няма нищо, което да намери място в архитектурния ни ценностен канон. Там е зейнала пропост, пропаст между миналото и бъдещето.
 
Тази пропаст е духовното наследство на ХХ век и тя все повече се поставя под въпрос. Например от онези архитекти, които отново се ориентират към историческите строителни форми или дори изграждат наново разрушени сгради, оставайки верни на оригинала – както в момента се случва с Градския дворец в Берлин (заради който впрочем беше разрушена друга историческа сграда, Палатът на Републиката). По мое мнение обаче тази архитектура не е в състояние да преодолее споменатата пропаст. Тя нито има правдиво отношение към историята, нито може да създаде някакво достоверно отношение към настоящето, да не говорим към бъдещето. Вярвам, че трябва да открием други пътища.
 
Тим Риниц - "Umbaukultur - културата на съхранението" | © Елица Миланова Подобен път би могла да е „културата на преустройството“, с която вие се занимавате активно. Как тя насърчава предаването през поколенията на естетическите и културните ценности на настоящето ни? Дете на културата на разрушението и на изхвърлянето ли е модерният човек? Защо е по-разумно да преустроим, отколкото да изградим нещо ново с ограничени разходи?
 
В прединдустриалната епоха строителната ни култура е включвала повторното използване на стари сгради, части от сгради и строителни материали. Причината за това е била съвсем проста: строителните материали са били скъпи, както и човешкият труд (тъй като все още не е имало машини). Ето защо е било икономически оправдано да се оползотвори старото, вместо да се произвежда ново – било то камъни за стени, покривни греди или метални части. Стари сгради също са били използвани наново и преустроявани.
 
Днес се възхищаваме от такива сгради, по които могат да се разчетат следите на историята. Но вече не ги строим. Предпочитаме да изградим нещо ново, тъй като сега това е много по-лесно и евтино, отколкото в миналото. Често дори е много по-евтино да се строи наново, тъй като съвременната строителна индустрия не предвижда използването на стари сгради. А законодателството в областта на строителството дори го затруднява.
 
Но съм убеден, че това ще се промени. Защото строителната индустрия използва повече невъзобновяеми ресурси, отколкото който и да е друг индустриален отрасъл. Това не може да продължава така! Ето защо превърнах „културата на преустройството“ в своя тема. Тъй като вярвам, че има смисъл от екологична гледна точка, но също защото в преустройството и в промяната на предназначението на старите сгради се крие огромен архитектурен потенциал.
 

StadtBauKultur NRW е не само организация, която подкрепя високостойностни сторителни проекти, но и лаборатория за нови и иновативни архитектурни идеи. Това е причината сред основните приоритети на програмата ви да е насърчаването на дискурса, свързан с културата на градоустройство. Как тази инициатива на федерална провинция Северен Рейн-Вестфалия променя днешния образ на градоустройството? Какво от ваша гледна точка е най-важното постижение на организацията в тази област?
 
Под култура на строене разбирам способността на едно общество да развива застроената околна среда. При всяко общество тази култура е различна и зависи от традициите, климатичните условия, сторителните материали или от други претенции по отношение на качеството. Повечето от тези предпоставки не могат да бъдат променяни, но има и такива, които са податливи на изменение, особено що се отнася до претенциите. В някои региони те са високи, там има добри архитекти, добри занаятчии и собственици на сгради с изисквания. В други региони тези стандарти не са толкова високи.
 
StadtBauKultur NRW беше създадена, за да привлече вниманието в нашия регион, в провинцията Северен Рейн-Вестфалия, към строителната култура и да повиши изискванията. Правим това чрез много различни проекти: организираме публични мероприятия, публикуваме литература, провеждаме кампании или инициираме пилотни проекти. Трудно е да се каже колко успешна е дейността ни и какво действително сме свършили. Но съм сигурен, че сме успели да постигнем нещо. Например превърнахме темата „култура на преустройството“ в дискурс.
 
Разговор на Тим Риниц с Любо Георгиев, Ина Вълканова и Христина Каменова | © Димо Колев Имате ли любим проект, свързан с преустройството, който да е реализиран от вас или от ваши колеги? Бихте ли ни разказали защо ви той ви е впечатлил?
 
Няма преустройствен проект, който да ценя повече от всички останали. Но има един проект, който е свързан с важно преживяване за мен: става дума за някогашния Музей Ам Оствал в Дортмунд. Основата датира от 1875 г. и къщата е изградена като Кралска главна инспекция на мините, тоест като седалище на въгледобива в Рурската област. Когато през 1911 г. къщата става твърде малка за първоначалното си предназначение, тя е преустроена и е превърната в музей на изкуствата и занаятите. По-късно, през Втората световна война е повредена и след войната е трябвало да бъде съборена – подобно на всички светски сгради в старинния център на Дортмунд. Но тогавашната кураторка на музея е имала амбициозни планове и искала да създаде музей за съвременно изкуство. За да успее да осъществи идеята си, тя убеждава градската управа да премахне най-горните два етажа и да превърне останалите два в една – за тогавашната ситуация – модерна сграда на музей. Така след преустройството й през 1956 г. тази къща става най-старата светска сграда в старинния център на Дортмунд и същевременно – най-модерната.
 
Когато чух тази история, ми стана ясно: тази къща за мен е най-добрият пример за устойчива архитектура. Защото какво по-устойчиво от това да превърнеш една стара сграда в модерна?
 
През 2014 година музеят отново беше пред събаряне. Общината искаше да продаде къщата на инвеститор, който щеше да я разруши. Реакцията беше създаване на гражданско движение, което силно се застъпи за запазване на сградата. В нейна защита се обяви и моята институция, инициативата StadtBauKultur NRW, като организира в къщата изложба, с която да разкаже на обществеността забравената история на сградата. Няколко дни по-късно градският съвет гласува за запазването й. Сега тя ще бъде преустроена още веднъж и скоро би трябвало да приюти архива за архитектурно изкуство на провинция Северен Рейн-Вестфалия.
 

Вие сте за първи път в България и вече сте имали възможност да разгледате нашата столица. Докато човек се разхожда из София може да види много изоставени сгради, включително жилищни сгради, фабрики, спортни зали. Какви са впечатленията ви от столицата ни?
 
Това, което ме възхити в София, е голямото напрежение между минало и бъдеще. Няма много градове, чиято история да стига толкова назад в миналото и където толкова много строителни свидетелства и археологически находки да лежат буквално по улиците, или по-точно: под улиците. Ако човек сведе поглед надолу, се натъква на миналото, ако го вдигне нагоре, може да види бъдещето. Имам предвид множеството стари и отчасти пустеещи сгради, с които биха могли да бъдат направени толкова много неща. Прилича ми малко на Берлин през 90-те години, където старите жилищни постройки и импозантните социалистически сгради също стояха празни, а впоследствие от това произтече мащабна и креативна печалба.
 
В същото време имам впечатлението, че в централната част на София съществува голямо социално смесване. Изглежда, че там съжителстват широк спектър социални групи – от политическите елити до „обикновените“ хора. Би било чудесно, ако градът успее да използва големия си потенциал, без да изгуби това смесване.
 
© Димо Колев
В София бяхте поканен като част от журито на конкурса за студентски дипломни работи в областта на опазване на архитектурното наследство. В началото на презентацията си изразихте своето въодушевление от страстта, с която в тях е разработена темата „архитектурно наследство“. Какво ви впечатли в проектите на бъдещите млади български архитекти?
 
Първо, много се зарадвах, че тази специалност съществува тук. И че има „Дни на архитектурното наследство“. По време на фестивала бях впечатлен колко свежо се подхожда към темата „строително наследство“. В Германия има много добре функционираща държавна система за опазване на паметниците на културата. Но проблемът е, че тя не успява да представи добре дейността си пред широката публика. Изглежда малко суховато, така че не успява да въодушеви младите хора. Германската система за опазване на паметниците на културата би могла да се поучи от българските „Дни на архитектурното наследство“.
 
В конкурса ме впечатли многообразието от идеи и подходи. Забелязах, че авторите на някои от проектите очевидно смятаха собственото си утвърждаване като архитекти за по-важно, така че строителното наследство, за което всъщност ставаше дума, беше изместено на съвсем заден фон. Но имаше и проекти, които бяха подходили с най-голямо старание и чувствителност към строителното наследство и бяха изготвили много интелигентни предложения за неговото съхраняване!