Разговор с Файт Хелмер
Машинистът, който търсеше любовта
Последен работен ден за локомотивния машинист Нурлан (Мики Манойлович), преди да се пенсионира – преминавайки през едно от предградията на Баку, на локомотива се закачва син сутиен от нечий простор. На кого ли принадлежи сутиенът? Подтикнат от собствената си самота, Нурлан решава да се впусне в приключението на живота си и открие собственичката на бельото. За целта наема малка стая в Баку и започва своето издирване. С изключителна целеустременост Нурлан чука на всяка врата по пътя на влака.
Комедията „Сутиенът“ е новият пълнометражен филм на германския режисьор Файт Хелмер. В неделя, 17.03, от 20:30 часа в кино „Люмиер Лидл“ филмът ще бъде представен лично от режисьора и Мики Манойлович в рамките на 23-тия София филм фест.
Om Георги Дерменджиев
Влакът пътува през гъстонаселеното предградие на Баку. Релсите граничат с къщите, въжетата за простиране на пране са опънати над линията, наоколо лудуват деца, докато обитателите пият чай и играят шах. Всичко това звучи приказно. Отговаря ли тази картина на реалността?
Преди пет години за първи път чух за предградието, което местните хора наричат „Шанхай“. Там влаковете преминават на толкова малко разстояние от сградите, че има опасност за живота на обитателите им, ако те не се скрият на сигурно място в някоя къща. При първото си посещение бях изненадан колко мирна и спокойна е атмосферата там. Но когато пристигна първият влак, мястото се превърна за минути в ад. Така че малка част от случващото се е измислена от мен. Дори не съм сигурен дали със средствата на киното мога да представя ада, на който местните жители са изложени многократно всеки ден.
Както в първия Ви игрален филм, „Тувалу“, така и в последния, „Сутиенът“, Вие напълно се отказвате от диалог и залагате на визуалното разказване. Какви свободи и какви опасности се разкриват пред един режисьор, когато езикът бъде „пожертван“?
Отказът от диалози за мен означава придобивка. Не всяка история може да бъде разказана без диалози, но ако е възможно филмовият разказ да е без думи, тогава на преден план излиза същността на киното. Щастлив съм, когато изведнъж на кастинг могат да се явят актьори от цял свят и езикът да не се оказва ограничение. Това е полезно и за разпространението на филма в две отношения: изнасянето му в чужбина е по-лесно, тъй като не са необходими субтитри или синхронизация, а по този начин и филмът не може да бъде опропастен.
Филмът Ви вече е показван на много фестивали, а от началото на март се прожектира и в германските кина. Как реагират зрителите на решението Ви да се откажете от говоренето в полза на невербалното? Мимиката и жестовете универсални ли са, когато става въпрос за хумор?
Аз бях с филма в Азия, Европа и Америка. Представих го премиерно и в над трийсет германски града. Сцените се възприемат различно, но се разбират универсално. Срещам само възторжени зрители. Но е ясно, че феновете на мейнстрийм филмите ще имат трудности с моя вид кино.
Актьорите отдавна вече не са неми на екрана и в незначителна част от съвременните филми диалогът липсва изцяло. Какви предизвикателства имахте по време на кастинга и след това при заснемането?
За голяма част от актьорите диалогът е необходим като въздуха. Но има и такива, върху които моят вид филми има освобождаващо въздействие. Това обаче може да се установи само в процеса на работата. Ето защо по време на кастинг правя импровизации без диалози с всички актьори. Онези от тях, които ме въодушевят, обикновено се справят отлично и на снимачната площадка.
Да допуснем, че Нурлан (Мики Манойлович) почука на вратата на германски дом със сутиен в ръка и помоли жената там да го премери, какво би могло да се случи?
Много жени във филма затръшват вратата пред носа на Мики. Жените, в страните, които познавам, реагират по подобен начин. Но навсякъде по света има любопитни хора, които са готови да се впуснат в приключение. В моя филм вероятно повече, отколкото някъде в реалността, но пък нали затова толкова много обичаме киното. Просто можем да изрежем скучното!