Бърз достъп:

Отиди директно в съдържанието (Alt 1) Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

Интервю
Облакът като (пре)носител на промяната

Lyoudmila Milanova
© Людмила Миланова, Щефи Линдер

Артистката Людмила Миланова от години се занимава с природни явления и естествена материя, както и тяхното манипулиране чрез технология. Дигиталната консумация, (не)видимият човешки отпечатък върху околната среда и облакът като природен/дигитален феномен са основните акценти в изложбата How to Disappear, която може да бъде видяна в галерийното пространство на Гьоте-институт. В този кратък разговор Миланова споделя повече около предстоящата си изложба и темите, които я занимават напоследък. 

Om Мирослав Христов

Людмила, работата Ви е фокусирана върху техническото възпроизвеждане на природни феномени. Вашият артистичен подход пряко свързан ли е с настоящите проблеми с климата или пък с разпространението на изкуствения интелект? Или имате собствено тълкуване на връзката между технологиите и природата?

Не, работата ми не се развива в резултат на размисли за изменението на климата или разпространението на изкуствения интелект. Това е по-скоро формален интерес към естетически конфликти, като изкуствено срещу естествено, статично срещу подвижното, нематериално срещу материално и т.н. В този случай процесите и явленията от естествения свят са начална точка, която в следващ етап бива отчуждена, манипулирана или противопоставяна на друго явление. Разбира се, това неизбежно създава определени асоциации с теми, като например човек и природа, технология и природа, което по някакъв начин е част от моята артистична практика, но не е основният ми интерес.


Песимист или оптимист сте по отношение на технологичния прогрес и ролята на хората в поддържането на екологичното равновесие?

Честно казано, в момента изобщо не съм сигурна дали имаме някакъв шанс да възстановим екологичното равновесие. Със или без технологии. Ние сме твърде бавни и твърде необединени за тази цел. А и понятия като геоинженерство или климатично инженерство доста плашат с планове за още по голяма намеса в земната система и то без да може да се предвидят последствията. Вместо да мислим как ние самите да се променим, предпочитаме да мислим как да променим Земята, така че да не загубим стандарта си на живот. Затова бих казала, че всичко това звучи много фаталистично.


Какво може да очаква публиката от предстоящата изложба в галерията на Гьоте-институт, която се открива на 8 септември?

Работя с мотива на облака и неговото метафорично значение: облакът като събирателно понятие за дигиталната комуникация. Винаги ме е впечатлявало как един детинско наивен образ на облаче се използва като символ за неизмеримите технически усилия, които се крият зад интернет технологията, и се възприема толкова лесно от нас, потребителите. Облакът е нещо на заден план, нещо незначително, нещо, за което не трябва да мислим и да се притесняваме... В същото време се променя и възприемането на реалния облак на реалното небе... това са някои от темите, които прозират в изложбата....


Разбрах, че финисажът на изложбата ще е малко по-различен от обичайния. Ще се проведе нещо като лекционен панел. Кой ще участва и как се стигна до тази идея?

Първоначално трябваше да работя в по-тясно сътрудничество с климатолог, за да разработя отделните произведения за изложбата. Но в крайна сметка не се получи така. От една страна вече имах конкретни идеи за творби, а от друга осъзнах, че темата за облаците е толкова многопластова, че бих искала да включа в изложбата възможно най-много гледни точки. Така ми хрумна идеята да поканя гости, които са представители на напълно различни дисциплини и могат да говорят за темата на изложбата от най-различни гледни точки: например от технологично-екологична гледна точка, от философската и художествено-историческата и, не на последно място, от гледна точка на художественото производство с дигитални медии. Или дигиталното като материал. Засега не мога да спомена конкретни имена, тъй като все още работим по програмата и не всички са потвърдили участие.


Работите по идея за резидентска програма в България. Бихте ли казали нещо повече за нея?

Намира се в селски район в Югозападна България, в триграничната зона с Гърция и Северна Македония. Там сме в процес на превръщането на една къща и земята около нея в място, отворено за всякакви културни събития. Част от нея са и резиденциите за работещи там художници. Вече сме участвали в програма на ЕС за разпространение на пермакултура. Следващата година ще ни посетят студенти по архитектура от Кьолн и ще се учат на строителство с глина при нас. Нуждата от екологичен начин на живот се усеща много по силно в провинцията, отколкото тук, в големия град, така че тя е друг главен акцент в нашата програма, наред с изкуството и културата.

---

Можете да видите изложбата HOW TO DISAPPEAR между 8-и септември и 7-и октомври 2022 г. в галерийното пространство на Гьоте-институт България.


повече за артистката

Lyoudmila Milanova Portrait © Личен архив Людмила Миланова е родена през 1979 г. във Варна. Понастоящем живее и работи в Кьолн, Германия. Първоначално завършва медийна теория в Университета в Кьолн, след което и визуални изкуства в академията за изкуства в същия град. 

В художествената си практика Людмила Миланова се занимава с природни явления и естествена материя и тяхното манипулиране чрез технология. Тя работи често с ефимерни материали като мъгла, облаци, светлина или физическите закони на твърдата маса, като ги съпоставя с форми и конструкти, създадени от човека. Работата ѝ обхваща видео иинсталации, кинетични обекти, фотография, както и сценография и хореография за танцови постановки.

Сред най-актуалните ѝ изяви са: “Светът във въздуха”, Kunstmuseum Bonn, 2022; “Инсцениране на погледа”, Kunsthaus NRW, Kornelimünster, 2021; “Като очи, като уста, като птици, като слънце”, Градска художествена галерия Варна, 2021; “Моменти на кратък баланс”, Little Bird Gallery, София, 2021; “Трябва да се учим да вървим в кръг”, Artothek Къолн, 2021; “And Inside There Is Nothing But A Heart”, Arko Art Center, Сеул/Кореа, 2020; “Goldstücke”, Kunstmuseum Gelsenkirchen, 2019.