Изложба Периферна светлина, въздух и слънце

Licht, Luft und Sonne der städtischen Peripherie © Daniel Kötter & Krassimir Terziev

Пт, 24.02.2017 -
Сб, 11.03.2017

Гьоте-институт София

ул. Будапеща 1
1000 София

Изложба на Красимир Терзиев и Даниел Кьотер

Откриване: 24 февруари, петък, 18:30 ч. в присъствието на художниците


Съвместната работа между двамата художници започва през 2016 г., когато Красимир Терзиев е на едномесечен престой и артистично проучване в Берлин, а Даниел Кьотер – съответно в София. Двамата се обединяват в интереса си към предградията, как е структуриран животът в тях и каква е връзката център-периферия. За отправна точка на съвместната си работа те избират Люлин в София и Гропиусщат в Берлин. 

Като основен партньор на проекта от самото му начало сега Гьоте-институт има удоволствието да представи изложбата „Периферна светлина, въздух и слънце“. Тя включва 4-канална видео инсталация, в която са съпоставени сцени от Люлин и Гропиусщат и книга със 70 фотографии, текстове и карти. Изложбата се открива на 24 февруари от 18:30 в присъствието на двамата художници и ще може да бъде видяна до 11 март.

Ден след откриването, на 25 февруари от 16:00 часа, отново в Гьоте-институт ще се проведе среща с художниците и разговор с тях и Енцио Ветцел, директор на Гьоте-институт, Яра Бубнова, директор на Институт за съвременно изкуство – София и арх. Любо Георгиев.  Тема на разговора ще бъдат именно градските периферии и техния живот през примерите на Люлин, Гропиусщат и други предградия в Германия и България.

„Периферна светлина, въздух и слънце“ е втората изложба, в която двамата автори представят съвместната си работа. Първата изложба „Дух, слизащ по стълбите“ се откри на 13 януари, и продължава до 25 февруари 2017 г. в Институт за съвременно изкуство - София.
 
Текст към изложбата:
 
В повечето европейски градове в днешно време много повече хора живеят в периферията, отколкото в сърцето на града. Но въпреки това покрайнините на града получават много по-малко обществено внимание, отколкото емблематичните места в центъра, които определят мястото му на картата на конкурентния маркетинг на градовете.  

Независимо от това пренебрегване от страна на обществото, периферията е мястото, което дефинира реалните сили на урбанистичната експанзия в съвременните метрополии. Тези сили се управляват от двойно и допълващо се движение в посока от и към града: периферията е мястото, където хората от селските региони се местят, започвайки нов градски живот. В същото време там се изнасят градските хора от центъра, за да избягат от гъстотата и замърсяването. 

Границите са тези, които разделят пространството на вътрешно и външно, на принадлежност и извън нея. Пространствените взаимоотношения от двете страни на границата не са симетрични, защото градът произвежда неща, които трябва да бъдат изтласкани от центъра му, за да се гарантира функционирането на съвместното съжителство: отпадъци, мъртви тела, престъпници и социално маргинализирани. Пространството  извън границите на града е определено за складиране, заселване и изолиране на онова, което е социално периферно. От друга страна, периферията представлява имагинерния „друг“ на града, предоставяйки възможност за разтоварване, или близост до природата, или онова, което кореспондира с култивиранатa идея за „природа“.
Едни от емблематичните периферни пространства, които могат да бъдат открити в градовете на Европа в днешни дни, са наследство на модернистките планове за повече „светлина, въздух и слънце”: панелните квартали, осигуряващи достъпни жилища и зелени междублокови пространства за следвоенните поколения.

Проектът „Периферна светлина, въздух и слънце“ е сравнително изследване на два социални жилищни комплекса от 70-те години – Гропиусщат в Берлин и Люлин в София, което картографира пластовете на наслоявания в тези градски периферии, състоящи се от неща, отстранени от центъра и такива, които идват отвън. Четири движения на камерата, на четири различни локации, правят напречен разрез на пейзажа от вътре навън и отвън навътре. Всяка сцена е композирана според принципите на „дългия кадър” и рамкира едновременно различни реалности в пространство без фиксирана дефиниция.
 

Гропиусщат, Берлин

Ловно поле, сметище, планирано гробище,  затвор, граница между противоположни политически системи и накрая жилищен квартал за нуждаещи се и социално слаби семейства; пространството бива наистина урбанизирано едва след войната, когато става част от затворената територия на Западен Берлин, където всеки сантиметър от земята е носел ценна перспектива за разширение на остаряващата градска инфраструктура и създаване на повече жилищни площи във вътрешността, заобиколена от новоиздигнатите граници – кварталът, разположен в южната част на града, е очертан от Берлинската стена при построяването й през 1961г. 

Носи името на Валтер Гропиус, който е създал плановете за комплекса, построен в периода 1962-1969 като въплъщение на модерните урбанистични идеи за „светлина, въздух и слънце“, дефинирани от друг голям архитект на модернизма – Льо Корбюзие.
 
 
Кулата

В историята на района като периферна зона хората винаги са били дистрибутирани хоризонтално; но процесът на урбанизацията най-сетне открива вертикалното сгъстяване. Единствената сграда в Гропиусщат, проектирана от самия Валтер Гропиус, е 31-етажната Ideal Hochhaus – най-високата жилищна сграда в Германия по онова време. Изгледът от небостъргач дава възможност за наблюдение на околността. Погледната отвън, от друга страна, такава структура създава усещането за фундаментална мощ. Разположена в непосредствена близост до Берлинската стена, IDEAL Hochhaus потвърждава този визуален режим, който в случая разделя тези две перспективи на две политически системи. Превъзхождащата позиция на очите, която предоставя богато визуално преживяване, не дава много възможности за социални взаимоотношения. Всеки опит за контакт навън отнема време и е свързан със слизане по безкрайни стълби и коридори.
 

Сметището Гросцитен

Сметището е парадигматично периферно пространство: в него се съхранява онова, което градът е храносмлял. През 70-те години на 20. век то се превръща в символична сцена на едно особено споразумение между ФРГ и ГДР: Тъй-като на Западен Берлин не му достига пространство, той плаща на ГДР, за да използва мястото като сметище за битови отпадъци. Камионите с отпадъците преминават Берлинската стена през специален пропусквателен пункт и достигат до сметището по осигурен за тях охраняван коридор. След падането на стената обединеният град се разширява на юг, строейки нови жилищни квартали с еднофамилни къщи, но разположеното в близост до тях сметище създава риск от замърсяване. Затова през 1995 г. компанията Hafemeister започва да разработва нещо като саркофаг, за да неутрализира замърсяването и отровните газове. Отново периферията поглъща онова, което градът в процеса на обновлението си трябва да изхвърли: минералната маса за саркофага се доставя от разрушаването на стари и строежите на нови сгради в Берлин. През 2020 г. бившето сметище ще се превърне в зелен хълм във формата на пирамида – паметник на изкуствената природа.
 
 
Люлин, София

Наричан на местния жаргон „бетонна джунгла”, Люлин е най-големият жилищен комплекс в София. Градоустройственият план от 60-те години на миналия век е предвиждал обширна централна зона за обществени услуги, спортни съоръжения и културни институции – които така и не са били реализирани, така че сърцето на комплекса до 1989 г. е останало празно. На изток районът е ограничен от „Западен парк”, който остава някак изолиран от него посредством малък поток, явяващ се естествена граница. В резултат на това паркът постепенно се превръща в дива гора от едната страна на потока, а от другата страна ивицата пустееща земя е отчасти окупирана от колиби, сбутани между малки индустриални обекти и появяващи се от време на време овчари, пасящи стадата си тук. Наскоро реконструираният околовръстен път на юг отрязва града не само от заобикалящата го земеделска земя, но и от Филиповци – бившe село, понастоящем квартал, обитаван предимно от ромска общност. 


Будка

Когато свободното пространство в сърцето на Люлин е дерегулирано след 1990 г., празнината бързо започна да се пълни с нови строителни проекти, изникващи хаотично в остър контраст със скованата, но вече рушаща се панелна инфраструктура. „Розалин парк“ е единствената сграда, която е разположена отвъд улицата, която разделя Люлин от прилежащия „Западен парк“ и разположената до него пустееща земя, която маркира финалната линия на града. Тази почти-извън-градска локация обещава открит изглед към долината на реката и планината Витоша. Да, но той е блокиран от замразен строеж на втори жилищен блок. Асфалтовият път е без изход. Точно на границата между застроената площ и пустеещата земя стои самотна една будка. Тези неформални временни конструкции са продукт на икономическия вакуум на пост-социалистическата ера, тяхното съществуване като пространства за неформална икономика отдавна вече е изместено от формалната икономика и моловете. Тази будка обаче предоставя 360 градусов изглед към околностите, които разкриват най-новата история на квартала.
 

Каруцата

Голям брой каруци тръгват всяка сутрин от населеното предимно с роми село Филиповци, разположено отвъд околовръстния път, в посока Люлин, за да събират от кофите за боклук по улиците всичко, което все още може да бъде използвано. Един от признаците за екологична отговорност на новоприетата страна-членка на ЕС България, е приемането на модела за разделно събиране на отпадъци. Независимо от броя на компаниите, които се ангажират с тази услуга, разделното събиране не минава гладко. Говори се, че всички разноцветни контейнери за различни типове отпадъци накрая се събират отново на едно място. Но тези каруцари, които са под постоянна заплаха от забрана за влизане в града, изглежда са единствените, които са в състояние да приложат правилно екологични методи на управление на отпадъци. Придвижвайки се ежедневно между градската и не-градската част, каруцата маркира периферната територия и разкрива динамиката, която създават този вид транспорт и труд по отношение на улиците, останалите превозни средства и хората.


Даниел Кьотер и Красимир Терзиев

Назад