Мина̀ Минов — Юбилейна (предимно скулптурна) изложба

Когато бях около десет годишно дете и се опитвах да си представя какви произведения ще правя след много десетилетия като вече възрастен художник, ми се струваше, че ще са точно същите, само че много по-големи. И така в продължение на около 15 години прогресивно уголемявах фигуративно-скулптурното ми творчество, после престанах.

Някои художници смятат работата си за завършена едва когато се появи в изложба, за други е достатъчно да са направили нещо и след това могат спокойно да го приберат–складират–забравят и да мислят за други неща. За себе си приемам, че вече имам достатъчно натрупано изкуство в миналото, от което мога да конструирам някаква алтернативна, фрагментирана история (на изкуството ми). Използвам стандартния, дори клиширан формат на юбилея. Изложбата се явява като продължение– метаморфоза–следваща версия на една друга „Ретроспективна изложба“, осъществена преди 11 години в галерия „Васка Емануилова“. Юбилейната изложба  всъщност се очаква да отбелязва натрупването на определен брой закръглени по десетичната бройна система години, но не намирам особен смисъл в това. Вероятно е добър повод бързо да започна и бързо да приключа с юбилеите, както стана и с ретроспективите.

Изложбата разкрива една малка персонална история на изкуството, която не участва в национална или глобална история, а се е развивала най-вече в домашно, лично пространство. Показвам някои нови, някои по-стари и най-стари скулптурни обекти – представители на почти четири десетилетия. Опитвам се да задвижда един процес на самоисторизация. Основен критерий при селекцията на работите е несъвместимостта им една с друга, като че направени от различни хора – като групова изложба от един автор. Обикновено, когато един художник достигне по-зрял етап от кариерата си, вече е изградил разпознаваем стил на работа, получили са се дълги серии на постепенно развитие и натрупване. Дали такъв процес се забелязва тук?

Избирам да правя изкуство, което умишлено не желае да е съвременно, актуално. Харесвам старите работи повече от новите и намирам за прекалено консуматорски интересът да е основно към най-новото и последното. Това е една от причините да не се чувствам на мястото си в категорията „съвременно изкуство“. Бих искал, доколкото е възможно, да оставям произведенията си да „остареят“ на спокойствие, после да си ги припомням и чак тогава да ги показвам, евентуално.

Мисля, че голяма част от изкуството, което се прави, остава скрито, незабелязано или любезно игнорирано. Това се случва по различни причини, дали защото е некачествено, несъвременно, непродаваемо, несъответващо на вече изградения образ и творчество на даден автор. Така че ако просто се остави историята на изкуството на имащите привилегията да я съчиняват и записват, рискуваме да останем неподозиращи за много неща.