Завър и Тенекиеният човек

Pretty sure it's just the wind © Slavs and Tatars

Изложба на Невена Екимова & Славяни и татари

Куратори: Натали Хойос и Райналд Шумахер (в сътрудничество със Стефка Цанева)


Двама герои от света на децата се срещат в Гьоте-институт в София: голяма плюшена играчка и Тенекиеният човек от класическата детска книга „Вълшебникът от Оз“ на Лиман Франк Баум, публикувана през 1900 г. и илюстрирана от Уилям Уолъс Денслоу.

Тенекиеният човек, на когото му липсва сърцето, едва в хода на историята ще разбере, че без самоувереност и вяра не може да има сърце. Голямата плюшена играчка може и да приканва към гушкане и сладки игри, но си показва и зъбите – скрити и потенциално опасни.

През периодите триас, юра и креда, преди около 225 милиона години, на Земята е имало много студенокръвни твари или влечуги. Наричаме ги динозаври. Те живеели навсякъде – във водата, на сушата и във въздуха. Срещали се както малки, така и гигантски динозаври. В резултат на сътресенията, белязали прехода от креда към палеоген преди около 66 милиона години, динозаврите изчезнали.
                                                     
„Заврите са един от основните видове в расата на Гущеряните, създадени от Старите, за да бъдат воини и пазители на тяхното общество. Когато Градовете на храмовете воюват, именно заврите съставляват твърдото ядро на бойните сили. Това не е изненадващо, тъй като заврите са създадени с една-единствена цел – война. Те са големи и свирепи хищници воини, които са толкова целенасочени в задълженията си, че не знаят що е мисъл, индивидуалност или личност.“ Това е откъс от описанието на група персонажи в една фентъзи военна игра.

Завърът на българската художничка Невена Екимова е голямо плюшено животно, което напомня за различни чудовища от древните сказания и народните приказки. Красотата и привлекателността на тези чудовища са примамливи. Жертвата се приближава до тях, след което те лакомо я изяждат или я превръщат в нещо друго.

Езикът е могъща конструкция. Със своята еволюирала във времето лексика и променливата по отношение на правописа писменост с граматически правила той ни насочва към исторически препратки и ни дава представа за културните и регионалните корени, както и за отношенията между различните народи. Езикът се захранва от мрежа от взаимосвързани деликатни корени, които се разклоняват към политиката, обществото и ценностните системи от миналото и черпят исторически препратки оттам. Говоримата реч дава възможност за социално и етническо разграничаване. Тя отделя образованите от необразованите, книжовния език от диалектите, официалните от малцинствените езици. Чрез нея се образува културно пространство, което също като принадлежността към дадена група, народ или нация има важен принос към формирането на индивидуалната идентичност.

През годините езикът се е използвал и като средство за борба. Като мощно оръжие, което може да изключи определени хора от обществения диалог и да ги изтласка в периферията или дори отвъд нея. Като инструмент за власт, който е бил и продължава да бъде манипулиран с политически цели. Езикът може да носи приятно усещане за сигурност, дом и принадлежност, но може и да предизвиква отхвърляне, неразбиране и изолация.

Според официалната българска историография жителите на Северна Македония от славянски произход са българи и говорят български език, но мозъците им са били промити по време на комунистическия режим в Титова Югославия (1945-1991 г.). Така изкуствено им е наложена нова, „македонска“ идентичност и език. Това твърдение не е ново, а отразява официалната позиция на България от 50-те години насам.

През август 2020 г. София изпраща до останалите 26 държави членки на ЕС документ, озаглавен „Разяснителен меморандум за отношенията на Република България и Република Северна Македония в контекста на разширяването на ЕС и Процеса на стабилизиране и асоцииране“. В него се обяснява позицията на България по няколко исторически въпроса. Централно място сред тях заема „етническият и езиков инженеринг“, предприет според документа в Северна Македония през седемдесетте години след Втората световна война.
„Пътят за присъединяване на Република Северна Македония предоставя ценна възможност нейното ръководство да скъса с идеологическото наследство и практиките на комунистическа Югославия. Процесът на разширяване не трябва да легитимира етническия и езиков инженеринг, който се е състоял по времето на бивши авторитарни режими.“

Татарският държавник и учен Садри Максуди Арсал (1907-1957 г.) е сред водещите фигури, които насърчават развитието на „национален“ турски език и идентичност, предлагайки премахването на чуждите влияния, а именно думите от арабски, персийски и османски произход, и замяната им с турски еквиваленти или новосъздадени думи.

Основните цели на писмената и езиковата реформа, започната от Мустафа Кемал Ататюрк през 1928 г., пет години след основаването на Турската република, са секуларизацията и модернизацията на страната и превръщането ѝ в национална държава. Това включва новата турска азбука и замяната на „чуждите“ думи. През 1932 г. за тази цел е основано Дружеството за изучаване на турския език (Türk Dili Tektik Cemiyeti). По-късно арабските думи в името – Tektik (общество) и Cemiyet (изучаване) – също са заменени с турските им еквиваленти – Kurumu и Arastirma. През 1934 г. са въведени около 30 000 оригинални турски думи, които да заменят 7 000 османизма.

Произведението Вълшебникът от Öz Türkçe е приносът на артистичния колектив Slavs and Tatars към изложбата. Портретът на Садри Максуди Арсал е вмъкнат в плаката, на който е изобразен Тенекиеният човек. Наблюдава се и езиково прочистване. Думата „Оз“ е зачеркната и заменена с Öz Türkçe – чист турски език.

Галерията в Гьоте-институт в София е сцена за спектакъла „Вълшебникът от Öz“ – вълшебникът на чистотата, който премахва всичко „чуждо“ в един език. Актьорите са Тенекиеният човек без сърце в ролята на лингвиста, който трансформира езика, за да формира нова национална идентичност, и плюшеното чудовище, което добре прикрива своя смъртоносен характер, в ролята на самата националистическа идентичност.