Арт старт 2019
Винаги ще има утре

Арт старт: Млади художници, които да следим през 2019 г.
 
Изложба в две части
 
Гьоте-институт България (ул. „Будапеща“ 1):
Харита Асумани, Теодор Генов, Невена Екимова, Жоро Пеев, Дина Стоев
 
Credo Bonum (ул. „Славянска“ 2):
Венета Андрова, Мич Брезунек, Стоян Илев, Йоанна Петкова, Натали Саркисян, Даниела Такева
 
Куратори: Весела Ножарова и Стефка Цанева

26 януари – 22 февруари 2019 г.
 

От инцидентна изложба в един от най-вялите откъм културни събития месеци януари „Арт старт“ се превърна в ежегоден проект, който цели не просто да „открие“ новите имена в художествената сцена у нас, но и да задава въпроси за това какво вълнува младото поколение днес и какво ще бъде изкуството на утрешния ден.

Изложбата представя млади художници до 35 години, които ни вълнуват и чието развитие ще следим с интерес и в бъдеще. Понякога това са художници току-що завършили Академията, друг път са хора, учили в чужбина и непознати у нас. Понякога са художници с вече ясна визия за това къде са и какво правят като автори, а друг път може да са все още плахи, но сигурни в заявката си към изкуството. Независимо от това къде се намират в кариерата си, селекцията цели да представи разнообразните аспекти, теми и медии, типични за изкуството в момента, да бъде моментна снимка на художествената сцена днес, да набелязва и търси тенденции и нови посоки.

През 2019 г. „Арт старт“ представя не просто новите имена, но и провокира размисъл за настоящето и днешния ден, от където започва и бъдещето. „Винаги ще има утре“ е мантра за утеха, която може да бъде колкото оптимистична, толкова и песимистична. Къде се намираме в момента и какво ни очаква утре? Колко е далеч бъдещето и колко надалеч стига фантазията ни за него?
 
„Винаги ще има утре“ провокира разнообразни размисли за бъдещето и интерпретации между попкултурните препратки, обществено значимите теми и дълбоко личните измерения.
 
 
///Гьоте-институт///
 
Работата на Теодор Генов се движи между еротиката и иронията. В илюстративния му стил образите се деформират и придобиват гротескно-саркастично-перверзен вид. Генов изхожда от заглавието „Винаги ще има утре“ на филма от 1997 г. за притеснително съвършения, смел, красив, умен, загадъчен, сексапилен, харизматичен уверен, бял и хетеросексуален Джеймс Бонд. С работата си „You are the new tomorrow and tomorrow belongs to us“ Генов деформира превърналия се архетипен образ на агент 007, застанал в готовност и заобиколен от красиви жени с нелогично оскъдно облекло, предефинирайки неговата героичност. Това ли са героите на нашето поколение? И на героите ли принадлежи бъдещето?
 
Наше, ваше, на едно поколение и класа или на друга, бъдещето е преди всичко неясно, несигурно, тъмнина, в която не ни остава нищо друго освен да се взираме и да правим прогнози и да проектираме въжделенията си в тъмното. Работите на Жоро Пеев представляват аналогови обекти, които биват активирани чрез дигиталното. Щом се заснемат със светкавица, те автоматично се променят – черното куче става далматинец, глобусът – футболна топка, а мрачната къща се обживява от хора. С това Пеев прави ироничен коментар на дигиталната култура, в която телефонът със своя екран се е превърнал в продължение на окото ни. По еднакъв начин ли виждаме нещата на живо и през екрана на телефона? И кое око вижда нещата „такива, каквито са“ – нашето или това на камерата?
 
Бъдещето пък води Невена Екимова към размисли за миналото й, за непрекъсната нишка от детството до днес, която някак – неясно как – ще продължи своя криволичещ път в едно неизвестно, но по-сигурно утре. „Времето тече адски преднамерено нататък“ е преди всичко игра – на спомени и на думи. Никоя дума не е случайна. Всяка една предизвиква верижна реакция от спомени, размисли, истории и обекти, които посетителят може да прочете и усети в ръцете си. Подредени хронологично и в права линия - петте думи очертават хора на времето, сигурно устремило се „нататък“.
 
Утрешният ден като интимно вглеждане навътре е централно и за Харита Асумани и нейната работа в изложбата. Да, точно както и заглавието еднозначно посочва, работата е именно „пространствено-времеви континуум“, концентриране на цяла една година с нейните 365 дни и безброй въжделения, за да получи дестилат под формата на живописен автопортрет и колажирана мисловна карта на желанията и плановете. В работата на Асумани има особен позитивизъм и чувство за хумор – преди всичко към самата себе си. И като че ли именно този позитивизъм в розово на младото поколение е болезнено необходим в момента.
 
Работите на Дина Стоев са като огледало – неговото собствено огледало. Вглеждаме се в лицата в картините на Дина Стоев и това е почти винаги едно лице, което методично и внимателно се изгражда и затвърждава с всяко следващо платно. С почти литературен подход Стоев създава и развива герой – по свой собствен образ и подобие – който придобива такава плътност, че вече не сме сигурни той реален ли е, огледален ли е или е художествена измислица. Същият този образ сега виждаме в убийствена перспектива, която като скоростен влак ни отнася напред в бъдещето. Фигурата е обаче статична, в поза почти като смъртник. И също като тялото, и лицето е някак мъртвешко, разкривено в неописуем ужас и изненада, каквито смъртта знае най-добре как да предизвика. Със „Северно сияние“ Дина Стоев синтезира страха от утрешния ден и неговата неизбежност.
 
 
///Credo Bonum///
 
Бъдещето можем да намерим преди всичко в миналото и в паметта. От дума на дума, от поколение на поколение, история, върху която стъпва утрешният ден. Историята обаче е многозначна, неблагонадеждна и хлъзгава – каквито са и хората със своята несигурна памет. Всички тези аспекти на паметта и нейното реконструиране и импликации за бъдещето стоят в основата на работата на Даниела Такева. В изложбата тя представя нова видео работа, в която пет души дават показания за една и съща случка. Видеото обаче съпоставя първите им показания с тези, дадени след като са чули версиите на останалите. Разликите и измененията в историята са толкова забележителни, че човек не може да не се спре объркан пред въпроса – съзнателна или подсъзнателна лъжа? И за обърка напълно възприятията ни за истината, Такева е сложила и един фиктивен персонаж, който въпреки показанията си всъщност не е присъствал на случката.
 
„Винаги ще има утре“ за Мич Брезунек е повод за критично занимание с темата за бъдещето и природните ресурси. Ние тук по нашите географки ширини приемаме водата за даденост. Леещата се, изобилна вода, която с весел ромон и виртуозен пирует се отича в канала и може безспирно да продължи своя кръговрат, ако не спрем кранчето. Има нещо разточително и пищно в това да пилеем водата, без която не можем. Достигнали сме еволюционната си кулминация, в която владеем базовите фактори за съществуването си. Което си е достатъчен повод за пир. Пък утре няма значение. Или както казва Брезунек по повода – „Айде наздраве“.
 
С мрачен уклон е и визията за бъдещето на Стоян Илев. В картините от двете серии, представени в изложбата, Илев рисува портрети на жени, в чиито пози смътно можем да разпознаем анонимността и изкуствеността от женските списания. Боята и ярките цветове се наслагват върху фигурите, както времето се утаява на дъното на всеки живот. Наслагване и наслагване до пренасищане, до изгубване и удавяне на фигурите в едно неясно и мрачно бъдеще. Илев се основава на немския философ Освалд Шпенглер, според когото културите неминуемо минават същия онзи път, който и организмите – раждат се, живеят и умират. Ако приемем, че Илев вижда утрешния ден в последната фаза на цикъла, то женските му фигури се превръщат в тъжен символ на тялото, жертва на консумеризма.
 
Дистопична визия и неспокоен поглед към бъдещето представят и живописните творби на Йоанна Петкова в изложбата. Размазани образи изникват в неяснотата, само за да потънат отново, а сред проблясващи цветни петна, като скорострелни импулси. Картините на Петкова са като клепачите ни, когато затворим очи – когато светлите контури оставят болезнена диря, а тъмното трепти в мигащи цветова. И когато отворим очи, започва утрешният ден.
 
Работата на Натали Саркисян пък представя философски размисъл върху времето и неговата безкрайност. И по-точно върху крайните, временни, крехки, наши предмети, в които можем да припознаем монотонния ход към вечността на времето. Като че ли спиралата синтезира безкрайността в една единствена форма. „Ода за бъдещето“ на Саркисян представя опит за улавяне на формата на вечността чрез фотографията.
 
„Арт старт“ е за млади художници, които тепърва започват да навлизат в света на изкуството. А то далеч не е най-дружелюбното място на света. Дали изкуството, с всички свои чаркове и части, зъбчати колела, бутала и поточни линии, не е като гигантска машина, която може да произвежда смисли, но може и да прави далеч не така приятни неща? Младите в изкуството стоят в началото на машината и се опияняват от многогласния механичен хор. Но влезли веднъж тя може и да ги сдъвче. Разликата с останалото промишлено производство обаче е, че изкуството ще го направи с любов. Или както казва Венета Андрова с видеото си „Art me harder“, специално създадено за изложбата „Арт старт“ – „To start in art, oh baby, I know it is hard, it is so so hard”...  


„Арт старт“ е съвместен проект на Гьоте-институт България и галерия и фондация Credo Bonum по инициатива на Весела Ножарова, Даниела Радева и Стефка Цанева.